Следващата им спирка беше супермаркет, от който Мади си избра плюшена панда, която щяла да й служи за възглавница, и книга със заглавие „Похитителят на мълнии“.
После се насочиха към чакалнята за първа класа и се регистрираха за душкабините. Въпреки насъбралите се през дългия ден кръв, пот и мръсотия, Бош се изкъпа бързо, защото не искаше да се отделя задълго от дъщеря си. Преди да се облече, той провери раната на ръката си. Беше се затворила и вече хващаше коричка. Той сложи новите си накитници като двойна превръзка отгоре й.
Вече облечен, Хари вдигна капака на кошчето до мивката. Сви на топка старите си дрехи и обувки и ги зарови под хартиените кърпи и другите боклуци. Не искаше някой да забележи вещите му и да ги извади, особено обувките, с които бе стъпвал по окървавените плочки в Туен Мън.
Поосвежен и готов за дългия полет, детективът излезе навън и се огледа за дъщеря си. Не я видя в чакалнята и се върна да я почака пред входа на дамската баня. След петнайсет минути нямаше и следа от Маделин и той започна да се тревожи. Изчака още пет и отиде на рецепцията, където помоли служителката да прати някого вътре, за да провери как е дъщеря му.
Жената каза, че ще го направи лично. Бош я последва и остана да чака отпред. Когато вратата се отвори, чу звук от течаща вода. После се разнесоха гласове и рецепционистката скоро излезе навън.
— Още е под душа и каза, че всичко е наред. Щяла да се позабави още.
— Добре, благодаря.
Тя се върна на работното си място. Хари си погледна часовника. До качването им в самолета оставаше още половин час. Имаше време. Той се върна в чакалнята, седна на най-близкия стол до коридора, водещ към душкабините, и продължи да наблюдава.
Нямаше представа за какво си мисли Маделин. Знаеше, че дъщеря му се нуждае от помощ и че той е напълно безсилен да й я осигури. Главната му грижа беше да я заведе в Лос Анджелис и да започне оттам. Вече имаше предвид психолог, към когото щеше да се обърне.
Точно когато в чакалнята обявиха техния полет, Мади се появи по коридора. Тъмната й мокра коса бе пригладена назад. Носеше същите дрехи, които си беше облякла в колата, плюс суичър с качулка. Кой знае защо й беше студено.
— Добре ли си? — попита я Бош.
Тя не отговори. Просто спря пред него със сведена глава.
— Знам, глупав въпрос — рече Хари. — Готова ли си за полета? Току-що го обявиха. Трябва да вървим.
— Готова съм. Просто имах нужда от един дълъг горещ душ.
— Разбирам.
Напуснаха чакалнята и се насочиха към изхода. Докато се приближаваха, детективът не забеляза повече от обичайната охрана. Взеха им билетите, провериха паспортите им и те се качиха на борда.
Щяха да пътуват със самолет на два етажа. Пилотската кабина се намираше на горния, а салонът на първа класа — точно под нея в носа на самолета. Стюардесата ги осведоми, че няма други пътници в техния салон и могат да си изберат места. Настаниха се на първия ред и имаха чувството, че целият самолет е на тяхно разположение. Бош нямаше намерение да откъсва очи от дъщеря си, чак до Лос Анджелис.
Докато завършваше подготовката за излитане, пилотът обяви по аудиосистемата, че полетът ще продължи тринайсет часа — по-малко от полета за Хонконг, тъй като не се очакваше насрещен вятър. Обаче щяха да летят срещу самия ход на времето. Щяха да кацнат в Лос Анджелис в 21:30 в събота вечер, два часа преди да са излетели от Хонконг.
Детективът пресметна наум и установи, че за него това ще означава трийсет и девет часов ден. Най-дългият в живота му.
Накрая големият самолет получи разрешение за излитане и се понесе по пистата, набра скорост и с рев се издигна в тъмното небе. Скоро светлините на Хонконг изчезнаха под облаците и Бош задиша малко по-леко. Надяваше се никога повече да не се завърне там.
Дъщеря му се пресегна през пространството между седалките и го хвана за ръката. Той се обърна към нея и срещна погледа й. Пак се беше разплакала. Хари стисна дланта й и кимна.
— Всичко ще се оправи, Мади.
Тя кимна в отговор и продължи да го държи за ръка.
Когато достигнаха максимална височина, стюардесата дойде и им предложи храна и напитки, но двамата отказаха. Маделин гледа филм за вампири тийнейджъри, а после спусна облегалката си хоризонтално назад — едно от предимствата на първа класа — и се унесе.
Скоро потъна в дълбок сън и Хари си помисли, че е започнал някакъв вътрешен оздравителен процес. Войните на съня щурмуваха мозъка й и атакуваха лошите спомени.