— Часът свършва след десет минути — осведоми го заместник-директорката, — тогава ще ви заведа при нея. Но първо искам да поговорим за нещо, детектив Бош.
— Казах ви миналия път, наричайте ме Хари. За какво искате да говорим?
— Ами, дъщеря ви много я бива да разказва. През голямото междучасие я чули да обяснява на други ученици, че току-що пристигнала от Хонконг, защото майка й била убита, а нея я отвлекли. Безпокоя се, че се самоизтъква, за да…
— Вярно е. Всичко.
— Какво искате да кажете?
— Маделин беше отвлечена и убиха майка й, докато се опитваше да я спаси.
— Мили Боже! Кога се случи това?
Бош съжали, че не е предупредил Бамбро още по време на сутрешния им разговор. Тогава просто й каза, че дъщеря му ще живее при него и иска да види дали училището ще й допадне.
— През уикенда — отвърна той, — снощи пристигнахме от Хонконг.
— През уикенда ли?! Истината ли ми казвате?
— Разбира се. Тя преживя много. Знам, че сигурно още е рано да я пращам на училище, но тая сутрин имах… ангажимент, който не можех да отменя. Сега ще я взема вкъщи и ако иска да се върне след няколко дни, ще ви съобщя.
— Ами часовете при психолог? Ами медицински преглед?
— В момента уреждам всичко.
— Не се колебайте да й осигурите помощ. Децата обичат да говорят за всичко. Просто понякога не искат да споделят с родителите си. Установила съм, че децата интуитивно разбират от какво имат нужда, за да се излекуват и оцелеят. След като е останала без майка и родителските грижи са новост за вас, Маделин може би ще се нуждае от външен човек, с когото да си говори.
Когато лекцията свърши, детективът кимна.
— Тя ще получи всичко, от което се нуждае. Какво трябва да направя, ако реши, че иска да учи тук?
— Просто ми се обадете. Вие сте от квартала и имаме свободни места. Ще трябва да се попълнят някои документи и да получим оценките й от Хонконг. Трябва да донесете акта й за раждане и в общи линии това е всичко.
Бош си помисли, че актът й за раждане навярно е в апартамента в Хонконг.
— Актът й за раждане не е в мен. Ще се наложи да подам молба да й издадат нов. Струва ми се, че е родена в Лас Вегас.
— Струва ли ви се?!
— Ъъъ… аз я видях за пръв път чак когато беше на четири. Тогава живееше при майка си в Лас Вегас и предполагам, че е родена там. Мога да я попитам.
Бамбро изглеждаше все по-озадачена.
— Паспортът й е в мен — прибави Хари, — там пише къде е родена. Просто не съм го поглеждал.
— Е, ще се задоволим с това, докато получите акта й за раждане. Мисля, че сега най-важното е да се погрижите за психичното здраве на дъщеря си. Това е страшна травма за нея. Трябва да я заведете на психолог.
— Не се тревожете, ще я заведа.
Звънецът би и Бамбро се изправи. Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по централния коридор. Сградата беше дълга и тясна, защото се издигаше на склона на хълма. Бош виждаше, че заместник-директорката все още се опитва да смели мисълта за преживяното от Маделин.
— Тя е силно дете — заяви Хари.
— Трябва да е — след такова преживяване.
Той смени темата.
— В какви часове е влизала?
— Започна с математика и после имаха кратка почивка преди обществените науки. След това отидоха на обяд, а сега излизат от испански.
— Тя учеше китайски в Хонконг.
— Сигурна съм, че това е само една от множеството трудни промени, на които ще бъде подложена.
— Както казах, тя има силен характер. Смятам, че ще се справи.
Бамбро се обърна и се усмихна.
— Като баща си, предполагам.
— Майка й беше още по-силна.
Коридорът се изпълни с дечурлига, които бързаха за следващите си часове. Заместник-директорката забеляза дъщерята на Бош преди него.
— Маделин — извика тя.
Хари й махна с ръка. Мади вървеше с две момичета — някак си вече беше успяла да завърже приятелство. Тя се сбогува с тях и дотича при баща си.