— Един момент. Елате тука.
Той накара младежа да се върне заднишком в средата на коридора. Нещо пътьом беше привлякло вниманието на Хари, но умът му го регистрира със закъснение. Той погледна дипломата от Университета на Южна Каролина, поставена в рамка на стената. Лау бе завършил през 2004-та.
— В Южна Каролина ли сте учили?
— Да, в киношколата. Защо?
Същата диплома висеше и в офиса на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Имаше и китайска връзка. Детективът знаеше, че в този университет следват много младежи и ежегодно завършват по няколко хиляди студенти, много от тях от китайски произход. Но просто не вярваше в случайности.
— Познавате ли Робърт Ли, също випускник на УЮК?
Лау кимна.
— Да, познавам го. Бяхме съквартиранти.
Бош изпита усещането, че всичко с неудържима сила си застава на мястото.
— Ами Юджийн Лам? Познавате ли го?
Задържаният повторно кимна.
— Да. И с него бяхме съквартиранти.
— Къде?
— Както казах, в една отвратителна дупка в гангстерски квартал. Близо до кампуса.
Хари знаеше, че УЮК е оазис на качествено и скъпо образование, заобиколен от евтини квартали, в които никой не можеше да гарантира личната безопасност на гражданите. Няколко години по-рано един бейзболист дори беше улучен от заблуден куршум при гангстерска престрелка.
— Затова ли си купихте пистолета? За самозащита?
— Точно така.
Забелязал, че не го следват, Чу пак се качи по стълбището и се приближи към тях.
— Какво става, Хари?
Бош вдигна свободната си ръка, за да му даде знак да почака, и продължи с въпросите.
— А двамата Ви съквартиранти знаеха ли, че преди шест години сте купили оръжието?
— Заедно отидохме. Те ми помогнаха да го избера. Защо ми…
— Още ли сте приятели? Поддържате ли връзка помежду си?
— Миналата седмица се видяхме и с двамата. Играем покер почти всяка седмица.
Бош се озърна към Чу. Следствието придобиваше ново неочаквано развитие.
— Къде, Хенри? Къде играете?
— Най-често тук. Робърт още живее при родители те си, а Юдж държи една квартирна в Долината. А аз тук имам цял плаж.
— В кой ден играхте миналата седмица?
— В сряда.
— Сигурен ли сте?
— Да, защото помня, че беше вечерта преди началото на снимките и всъщност не исках да играя. Обаче те се появиха тук и поиграхме малко. Не се задържаха дълго.
— А предишния път? Кога беше?
— По-миналата седмица. В сряда или четвъртък, не си спомням точно.
— Но е било след обира на плажа, така ли?
Лау сви рамене.
— Да, със сигурност. Защо?
— Ами ключа за кутията? Някой от тях знае ли къде го държите?
— Какво са направили?
— Просто отговорете на въпроса ми, Хенри.
— Да, знаеха и двамата. Понякога вадеха пистолета и си играеха с него.
Бош измъкна ключовете от джоба си и свали белезниците на младежа. Сценаристът се обърна и заразтрива китките си.
— Винаги съм се чудил какво е да те закопчаят — каза той, — за да мога да пиша за това. Предишния път бях прекалено пиян и не си спомням нищо.
Лау най-после вдигна очи и видя настойчивия поглед на детектива.
— Какво става?
Хари постави ръка на рамото му и го насочи към стълбището.
— Хайде да слезем в дневната и да поговорим, Хенри. Мисля, че можете да ни кажете много неща.
45.
Чакаха Юджийн Лам в уличката зад „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Между редица кофи за смет и камари кашони имаше малък служебен паркинг. Беше четвъртък, два дни след срещата с Хенри Лау, когато следствието доби ново развитие. През това време бяха събирали и проверявали улики и бяха разработили стратегия. Освен това Бош успя да запише дъщеря си в училището в подножието на хълма. Тази сутрин Мади за пръв път имаше часове.
Смятаха, че убиецът е Юджийн Лам. Той беше и по-мекушавият от двамата заподозрени. Първо щяха да задържат него, а след това и Робърт Ли. Детективите бяха готови и Бош оглеждаше паркинга, сигурен, че случаят с убийството на Джон Ли ще бъде разрешен до края на деня.
— Ето го. — Чу посочи към входа на уличката. Колата на Лам тъкмо завиваше към тях.
Отведоха го в първата стая за разпити и го оставиха да се поизмъчи. Времето винаги работеше в полза на разпитващия, никога на заподозрения. В сектор „Грабежи и убийства“ го наричаха „подправяне на печеното“. Известно време оставяш заподозрения в марината. Това го правеше по-мек. По-Чин Чан представляваше изключение от правилото. Не беше изрекъл нито дума, проявявайки желязната твърдост на невинния — нещо, с което Лам не можеше да се похвали.