— Елинор, аз не…
Тя го прекъсна с кратка и неловка прегръдка. Показваше му, че трябва да оставят обвиненията за по-късно. Сега им предстояха по-важни неща. Елинор се отдръпна назад и посочи мъжа в костюма.
— Това е Сун И.
Бош кимна, но после му подаде ръка, жест, с който се надяваше да установи как да се обръща към него.
Другият мъж отговори на кимването и здраво стисна дланта му, ала не каза нищо. Е, щеше да разчита на помощта на Елинор с името му. Сун И изглеждаше петдесетинагодишен. На нейната възраст. Нисък и як. Гърдите и бицепсите му опъваха копринения костюм почти до пръсване. Носеше слънчеви очила, въпреки че още не се беше съмнало.
— Той ще ни вози, така ли? — попита бившата си жена Бош.
— Ще ни помага — поправи го тя. — Работи в охраната на казиното.
Детективът кимна. Поредната разгадана загадка.
— Знае ли английски?
— Да, знам — отговори му мъжът.
Хари изпитателно го погледна за миг, после пак се обърна към Елинор. Лицето й излъчваше позната решителност. Когато бяха заедно, често бе виждал това изражение. Тя нямаше да допусне спор по този въпрос. Мъжът беше част от сделката, иначе Бош трябваше да разчита само на себе си.
Ако обстоятелствата го наложеха, Хари можеше да ги остави и да продължи сам из града. И без това първоначалните му намерения бяха такива. Засега обаче щеше да приеме нейния план.
— Тя е и моя дъщеря. С теб съм.
— Добре тогава.
Тримата се насочиха към стъклената врата, която щеше да ги отведе навън. Бош остави Сун И да води, за да може да разговаря насаме с бившата си съпруга. Въпреки очевидното напрежение, изписано на лицето й, за него тя си оставаше най-хубавата жена на света. Носеше косата си небрежно вързана на опашка и това подчертаваше чистата, решителна линия на брадичката й. Колкото и рядко и при каквито и обстоятелства да се виждаха, той не можеше да я гледа, без да си мисли, какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вярваше, че двамата са създадени един за друг. Дъщеря им ги свързваше завинаги, ала това не му стигаше.
— Е, разказвай какво става, Елинор — започна Бош. — Полетът ми продължи близо четиринайсет часа. Какво ново тук?
Тя кимна.
— Вчера прекарах четири часа в мола. Когато си се обаждал от летището и си ми оставил гласова поща, трябва да съм била при охраната. Или не е имало сигнал, или просто не съм чула джиесема.
— Не се безпокой. Откри ли нещо?
— Записите от охранителните камери я показват с брата и сестрата, Куик и Хъ. От голямо разстояние. Не могат да бъдат разпознати — освен Мад. Нея ще я позная навсякъде.
— Вижда ли се отвличането?
— Нямаше отвличане. Тримата се мотаеха заедно, най-вече около заведенията за хранене. После Куик запали цигара и един човек възрази. Намеси се охраната и го изхвърли. Маделин излезе с него. Доброволно. И не се върнаха.
Бош кимна. Представяше си го. Можеше да е план, за да я примамят навън. Куик пали цигара, знаейки предварително, че ще го изгонят от мола и че Маделин ще го последва.
— Нещо друго?
— Това е всичко от мола. Куик е познат на охраната, обаче не могат да го идентифицират, нито му водят досие.
— По кое време са излезли?
— В шест и петнайсет.
Детективът пресметна наум. Беше петък. От излизането на дъщеря му от мола бяха изтекли почти трийсет и шест часа.
— Кога се мръква тук? Към колко часа?
— Обикновено към осем. Защо?
— Клипът, който ми пратиха, е заснет през деня. Значи по-малко от два часа, след като е напуснала мола с тях, тя вече е била в Коулун и са я заснели.
— Искам да видя записа, Хари.
— Ще ти го покажа в колата. Нали каза, че си получила съобщението ми? Провери ли за хеликоптерните площадки в Коулун?
Елинор кимна.
— Обадих се на шефа на отдел „Транспорт на клиенти“ в казиното. В Коулун имало седем хеликоптерни площадки на покриви на сгради. Прати ми списък.
— Добре. Ти обясни ли му защо се интересуваш?
— Не, Хари. Имай ми малко доверие.
Бош я погледна, после впери очи в Сун, който вървеше на няколко крачки пред тях. Елинор го разбра.
— Сун И е друго нещо. Той знае какво става. Мога да му се доверя. От три години е мой телохранител в казиното.