Хари кимна. Бившата му съпруга беше ценна стока за казино „Клеопатра“ в Макао. Плащаха й апартамента и вертолета, който я взимаше от Хепи Вали и я връщаше след работа — тя играеше на частните маси с най-богатите клиенти на казиното. Охраната в лицето на Сун И представляваше част от сделката.
— Е, жалко, че не е охранявал и Мади.
Елинор внезапно се закова на място и се завъртя към него. Сун не забеляза това и продължи напред. Тя доближи лицето си на сантиметри от неговото.
— Можем да го обсъдим още сега, щом искаш, няма проблем. Ще си поговорим за Сун И, а също и за това как заради твоята работа дъщеря ми е в това… това…
Елинор не довърши изречението. Вместо това грубо го хвана за сакото и гневно го заразтърсва, после го прегърна и се разплака. Хари постави ръка на гърба й.
— Нашата дъщеря, Елинор. Нашата дъщеря. Ще я спасим.
Сун усети, че не са зад него, и спря. Озърна се назад към Бош със скритите си зад тъмните очила очи. Без да се откъсва от прегръдката й, Хари му даде знак с ръка да почака на разстояние.
Накрая Елинор се отдръпна назад и избърса очите и носа си с опакото на дланта си.
— Трябва да запазиш самообладание, Елинор. Ще имам нужда от теб.
— Престани да го повтаряш, моля ти се. Ще запазя самообладание. С какво ще започнем?
— Намери ли картата на метрото, за която те помолих?
— Да, в колата е.
— Ами визитката от Козуей Такси? Провери ли я?
— Не се наложи. Сун И вече знаеше за това. Известно е, че повечето таксиметрови компании назначават хора на триадите, които имат нужда от законна работа, за да не бъдат заподозрени от полицията. Повечето взимат лиценз за таксиметрова дейност и работят по някоя смяна тук-там за параван. Щом твоят заподозрян е носил визитката на управителя, сигурно е щял да се срещне с него, за да го вземе във фирмата, когато пристигне тук.
— Ходи ли на адреса?
— Снощи минахме оттам, но това е просто таксиметров гараж. Там зареждат и обслужват колите и разпределят шофьорите при застъпване на смяна.
— Разговаря ли с управителя?
— Не. Не исках да правя такъв ход, без да те питам. Само че ти вече беше в самолета. Пък и реших, че е задънена улица. Става дума за човек, който навярно е щял да вземе Чан на работа. Нищо повече. Сигурно постоянно го прави за триадите. Не би се замесил в отвличане. А ако е замесен, нямаше да се издаде.
Елинор може би имаше право, но ако другите им усилия да открият дъщеря си се проваляха, отново щяха да се върнат към управителя на таксиметровата компания.
— Добре — каза Бош. — Кога ще се съмне?
Тя се обърна към грамадната стъклена фасада на общата зала, сякаш за да прецени отговора си по небето. Хари си погледна часовника. 05:45. Беше в Хонконг близо час. Времето сякаш летеше.
— Може би след половин час — отвърна бившата му жена.
— Ами оръжието, Елинор?
Тя колебливо кимна.
— Ако си сигурен, Сун И знае къде да намериш. В Уан Цай.
Естествено, помисли си Бош, това е мястото, където можеш да си купиш оръжие. В Уан Цай подземният свят на Хонконг излизаше на повърхността. Беше ходил там само веднъж преди четирийсет години, по време на една отпуска от Виетнам. Ала някои неща и места никога не се променяха.
— Добре, да вървим към колата. Губим време.
Минаха през автоматичната врата и навън ги посрещна топъл влажен въздух. Бош веднага почувства кожата си лепкава от влагата.
— Къде отиваме първо? — попита Елинор. — В Уан Цай ли?
— Не, на Върха. Ще започнем от там.
24.
През колониалната епоха го бяха наричали „връх Виктория“. Днес му казваха просто „Върха“ — планинска грамада, извисяваща се зад гората от хонконгски небостъргачи, откъдето се разкриваше шеметна гледка към Централния квартал, пристанището и Коулун. До горе се стигаше с автомобил или въжена железница. Върхът целогодишно привличаше туристи, а и местни жители през летните месеци, когато градът долу се просмукваше като гъба от всепроникващата влага. Бош беше ходил там няколко пъти с дъщеря си, за да обядват в ресторанта на обсерваторията или да пазаруват в търговския център зад нея.
Тримата с бившата му жена и нейния телохранител се качиха горе, преди над града да е съмнало. Търговският център и туристическите будки още бяха затворени и наоколо пустееше. Оставиха мерцедеса на Сун на паркинга до търговския център и се спуснаха по пътеката покрай планинското било. Бош носеше раницата си през рамо. Въздухът тежеше от влага. Земята беше мокра и хлъзгава — виждаше се, че през нощта е преваляло. Ризата вече лепнеше на гърба му.