— Къде?
— Не знам.
Елинор се обърна към Сун.
— Трябва да се качим.
Не каза нищо повече, но смисълът веднага му стана ясен. Той кимна и ги поведе навътре в лабиринта от сергии. Скоро стигнаха до редица гишета с надписи на много езици.
— Тук ще наемеш стая — заяви китаецът, — има много хотели.
— В сградата ли имаш предвид? — изненада се Бош. — Много хотели?!
— Да, много. Тук можеш да избереш.
Сун посочи надписите на гишетата. Искаше да каже, че в небостъргача има различни хотели, които се конкурират за вниманието на клиенти с ограничени финансови възможности. Ако се съдеше по езика на надписите, някои бяха насочени към посетители от конкретни страни.
— Попитай кой е хотелът на четиринайсетия етаж — рече Бош.
— Няма да има четиринайсети етаж.
Хари разбра, че Сун е прав.
— Тогава на петнайсетия.
Китаецът тръгна по гишетата, питайки за петнайсетия етаж, спря на третото и махна на другите двама да се приближат.
— Тук.
Бош погледна мъжа на гишето. Имаше вид все едно е там от четирийсет години. Камбановидното му тяло сякаш се беше нагодило към столчето, на което седеше. Пушеше цигара с десетсантиметрово кокалено цигаре. Явно не обичаше димът да му влиза в очите.
— Говорите ли английски? — попита Хари.
— Да, говори — отегчено потвърди мъжът.
— Добре. Искаме стая на четири… на петнайсетия етаж.
— Всичките? Една стая?
— Да, една.
— Не може една. Само два човека.
Искаше да каже, че стаите са максимум за двама души.
— Тогава ми дайте две стаи на петнайсетия.
— Давам.
Служителят му подаде клипборд с тънък наръч регистрационни формуляри. За клипборда беше завързана химикалка. Бош бързо написа името и адреса си и го плъзна обратно към него.
— Карта, паспорт — рече китаецът.
Хари му подаде паспорта си. Онзи го провери и му го върна, след като записа номера на лист хартия.
— Колко? — попита Бош.
— Колко оставате?
— Десет минути.
Мъжът плъзна поглед по тримата, обмисляйки значението на отговора.
— Хайде — нетърпеливо го подкани Хари и бръкна в джоба си, — колко?
— Двеста щатски долара.
— Нямам щатски, само хонконгски.
— Две стаи — хиляда и петстотин.
Сун пристъпи напред и постави ръка върху парите на Бош.
— Не, това е много.
Той заговори бързо и властно на служителя, отказвайки да му позволи да се възползва от чужденеца. Ала Хари не го интересуваха парите. Интересуваше го бързината. Детективът отброи петнайсет стотачки от пачката си и ги хвърли на гишето.
— Ключовете — произнесе той.
Служителят се завъртя към двата реда кутийки зад него и избра два ключа. Бош погледна Сун и сви рамене.
Но когато мъжът на гишето се обърна към тях и Хари протегна ръка, онзи дръпна ключовете назад.
— Хиляда депозит.
Бош осъзна, че не е трябвало да показва всичките си пари. Той бързо смъкна пачката под равнището на гишето, отдели още две банкноти и ги пусна на плота. Когато китаецът най-после му даде ключовете, Хари ги грабна от ръката му и се насочи към асансьора.
На стандартните месингови ключове бяха закачени червени ромбовидни пластмасови табелки с китайски йероглифи и номерата на стаите — 1503 и 1504. По пътя Бош подаде единия ключ на Сун.
— Ти си или с него, или с мен — каза на Елинор той.
Опашката пред асансьора беше станала още по-дълга. Сега отпред чакаха над трийсет души и видеоекранът над вратата показваше, че охраната пуска между осем и десет души в кабината, в зависимост от ръста на пътниците. Това бяха най-дългите петнайсет минути в живота на Бош. Елинор се опита да успокои растящото му нетърпение и безпокойство, като поведе разговор.
— Какъв е планът, когато се качим?
Той поклати глава.
— Няма план. Ще играем както дойде.
— И какво ще направим, просто ще започнем да чукаме на вратите ли?
Хари отново поклати глава и повдигна снимката с отражението в прозореца.
— Не, ние знаем коя е стаята. Тя е само с един прозорец. Един прозорец на стая. Нашият прозорец е седмият откъм страната, която гледа към „Нейтън Роуд“. Когато се качим, ще влезем в седмата стая от края.
— Ще влезем ли?!
— Нямам намерение да чукам, Елинор.
Опашката постепенно се придвижваше и най-после дойде техният ред. Охранителят провери ключа на Бош и пусна двамата с Елинор в асансьора, но после протегна ръка зад тях и спря Сун. Кабината се беше напълнила.