В горния край на гърдите му зееха две рани. Бош се бе целил в телата им и мерникът му беше точен. Кръвта на ранения бързо изтичаше.
— Къде е тя? — попита Хари. — Къде е тя?
От устата на мъжа се разнесе хрип, последван от струйка кръв, която се стече по бузата му. Щеше да умре най-много до минута.
Бош чу нататък по коридора да се отваря врата, която бързо се затвори. Той се озърна, ала не видя никого. Повечето хора на такива места не искаха да се замесват. И все пак някой щеше да съобщи за изстрелите и полицията съвсем скоро щеше да се появи в хотела.
Хари отново погледна умиращия.
— Къде е тя? Къде е моята…
После видя, че мъжът вече е мъртъв.
— Мамка му!
Той се изправи и се обърна към асансьорите.
— Трябва да са…
Елинор лежеше на пода. Бош се втурна натам и коленичи до нея.
— Елинор!
Твърде късно. Отворените й очи бяха слепи като на мъжа в коридора.
— Недей, моля те, недей. Елинор!
По тялото й не се виждаха рани, но тя не дишаше и очите й бяха неподвижни. Хари я разтърси за раменете, без да предизвика реакция. Той пъхна едната си ръка под главата й и отвори устата й с другата. И когато се наведе напред, за да вкара въздух в дробовете й, пръстите му напипаха раната. Бош измъкна дланта си от косата й. Цялата беше в кръв. Когато завъртя главата й настрани, видя отвора зад лявото й ухо и предположи, че китаецът я е улучил, когато той я е тласнал към асансьора. Сам я беше пратил под куршумите.
— Елинор — тихо прошепна детективът.
Наведе се напред и притисна лице към гърдите й. В ноздрите му нахлу познатото й ухание. Чу висок ужасен стон и разбра, че се е изтръгнал от собствената му уста.
Не помръдна цели трийсет секунди. Просто стоеше там. След това вратата на асансьора зад него се отвори и той най-после надигна глава.
От асансьора излезе Сун. Той плъзна поглед по коридора и очите му спряха върху Елинор.
— Елинор!
Бодигардът се затича към нея. Бош си помисли, че за пръв път го чува да произнася името й.
— Мъртва е — каза Хари. — Съжалявам.
— Кой беше?
Бош бавно се изправи.
— Ония двамата ей там стреляха по нас — монотонно съобщи той.
Сун погледна към отсрещния край на коридора и видя мъжете на пода. На лицето му се изписаха смут и ужас. После пак се обърна към Елинор.
— Не!
Хари отново излезе в коридора и вдигна пистолета, който беше измъкнал от пояса на мъжа. Без да го погледне, той го пъхна в собствения си пояс и се върна при асансьора. Сун стоеше на колене до тялото на Елинор и държеше ръката й в своята.
— Съжалявам, Сун И. Изненадаха ни.
Бош зачака. Китаецът мълчеше и не помръдваше.
— Имам да свърша нещо тук и после трябва да се махаме. Сигурен съм, че полицията вече идва насам.
Той постави длан върху рамото на Сун и го дръпна назад. После приклекна до Елинор, повдигна дясната й ръка, обви пръстите й около ръкохватката на пистолета, който бяха взели в Уан Цай, и стреля в стената до асансьора. Накрая внимателно постави дланта й заедно с оръжието на пода.
— Какво правиш? — попита Сун.
— Барутните следи. Пистолетът чист ли е или могат да го свържат с оня, от когото го взе?
Бодигардът не отговори.
— Сун И, чист ли е пистолетът?
— Чист е.
— Тогава да вървим. Трябва да слезем по стълбището. Повече нищо не можем да направим за Елинор.
Сун сведе глава за миг, после бавно се изправи.
— Дойдоха откъм стълбището — каза Бош. Имаше предвид мъжете, които ги бяха нападнали. — И ние ще минем оттам.
Тръгнаха по коридора, ала китаецът ненадейно спря, за да огледа двата трупа на пода.
— Хайде — подкани го Хари, — трябва да вървим.
Сун неохотно го последва. Излязоха през вратата на стълбището и се спуснаха надолу.
— Не са от триада — заяви бодигардът.
Бош беше две стъпала пред него. Той спря и се обърна да го погледне.
— Моля? Откъде знаеш?
— Не са китайци. Щом не са китайци, не са от триада.
— Какви са тогава?
— Индонезийци или виетнамци… май че виетнамци. Не са китайци.
Детективът продължи надолу и ускори ход. Оставаха им още единайсет етажа. Докато слизаше по стълбището, си мислеше за информацията на Сун и не разбираше как е свързана с онова, което вече му е известно.