Бош се затича натам и изскочи на същата пешеходна уличка от по-рано. Бързо стигна до „Нейтън Роуд“ и се заоглежда за мерцедеса на Сун.
На около половин пряка от него премигнаха фарове и той видя колата да чака нататък от хаотично паркиралите полицейски автомобили пред входа на Чункин Маншънс. Сун потегли от тротоара и се приближи към него. Хари понечи да седне отзад, но после се сети, че Елинор вече не е с тях и се вмъкна на предната седалка.
— Забави се — отбеляза бодигардът.
— Да, давай да се махаме от тук.
Сун погледна надолу към чантата и кървящите кокалчетата на ръката, която стискаше дръжката й. Без да каже нищо, той увеличи скоростта и се отдалечи от небостъргача. Хари се обърна на мястото си и се озърна назад. Очите му се плъзнаха нагоре по сградата към етажа, на който бяха оставили Елинор. Вътрешно винаги си беше мислил, че двамата ще остареят заедно. Нищо че бяха разведени. Нищо че имаха други любовници. Контактите помежду им бяха непостоянни, ала и това нямаше значение. Вярваше, че разделите са временни и все някога ще бъдат заедно. Естествено, Маделин ги свързваше завинаги, но той беше убеден, че връзката им ще прерасне в нещо повече.
Сега всичко това вече го нямаше и то заради взетите от него решения. Нямаше особено значение дали е заради разследването или заради грешката да размаха публично парите си. Всички пътища водеха към него и той не знаеше как ще го преживее.
Бош се наведе напред и скри лицето си в шепи.
— Съжалявам, Сун И… И аз я обичах.
Китаецът дълго мълча. Когато най-после отговори, думите му извадиха Хари от бездната.
— Сега трябва да намерим дъщеря ти. Заради Елинор.
Бош се изправи и кимна. После пак се наведе и вдигна чантата в скута си.
— Отбий, когато можеш. Трябва да хвърлиш един поглед на тия неща.
Бодигардът направи няколко завоя и се отдалечи доста от Чункин Маншънс, преди да спре до тротоара. Намираха се срещу паянтов базар, гъмжащ от западняци.
— Къде сме? — попита Хари.
— На пазара за нефрит. Много известен сред чужденците. Тук няма да те забележат.
Бош кимна. Той отвори чантата и подаде на спътника си купчината регистрационни формуляри. Бяха най-малко петдесет, повечето попълнени на китайски и съответно непонятни за детектива.
— Какво търся? — погледна го Сун.
— Дата и номер на стая. Петък беше единайсети. Стаята е хиляда петстотин и четиринайсета. Трябва да е в тая купчина.
Китаецът се зае да прелиства формулярите. Отначало Бош го наблюдаваше, но после погледна през прозореца към пазара за нефрит. През входовете се виждаха безброй редици от сергии, на които старци и старици продаваха стоката си под импровизирани навеси от шперплат и брезент. Постоянно прииждаха и си отиваха клиенти.
Спомни си за нефритените маймунки в стаята ми дъщеря му. Мади беше идвала там. Зачуди се дали е дошла толкова далече от дома си сама или с приятели, може би с Хъ и Куик.
Пред един от входовете старица продаваше димящи пръчици и в кофата до нея гореше огън. На сгъваема масичка лежаха предмети от папие-маше, предназначени за горене. Бош видя редица от тигри и се запита защо му е на един умрял прародител тигър.
— Ето — откъсна го от мислите му Сун.
И му подаде един от формулярите.
— Какво пише?
— Туен Мън. Отиваме там.
— Къде е това?
— В Новите територии. Този човек живее там.
— Как се казва?
— Пън Чинцай.
Чинцай, помисли си Бош. Спокойно можеше да е американизирал името си и да се представя пред момичетата в мола като Куик. Пън Чинцай може да беше по-големият брат на Хъ, момчето, с което в петък си беше тръгнала от мола Маделин.
— Във формуляра пише ли възрастта му или датата му на раждане?
— Не, няма възраст.
Самият Бош не беше попълнил рождената си дата, когато наемаше стаите, и служителят бе записал само номера на паспорта му, без повече лични данни.
— Има ли точен адрес?
— Да.
— Ще го намериш ли?
— Да, познавам това място.
— Добре, да вървим. Колко ще ни отнеме?
— Много време с колата. Първо пътуваме на север, после на запад. Повече от час. С влака е по-бързо.
Времето беше от първостепенно значение, ала Хари знаеше, че колата им осигурява независимост.