— Господине?
Бош отговори, без да я поглежда.
— Засега ми донесете чаша кафе. Чисто.
— Добре, господине.
Усети, че жената се отдалечава. Той прекара още една минута, вперил очи в тълпата. После разшири търсенето, включвайки „Жълтото цвете“ и „Биг Сър“ В момента само една жена разговаряше по джиесем.
Собственият му телефон завибрира в джоба му. Той го извади и отговори, знаейки, че е Сун.
— Онзи отговори на първия есемес. Пише само „Чакам“.
Според плана, точно в пет часа Сун трябваше да прати съобщение, че е попаднал в задръстване и ще закъснее. И сега беше получил отговор.
— Не виждам никого — осведоми го Хари. — Тия ресторанти са прекалено големи. Избрал е подходящо място.
— Да.
— Ти къде си?
— На бара зад „Биг Сър“. Не видях никого.
— Добре, готов ли си за следващия?
— Готов съм.
— Ще опитаме пак.
Бош затвори и в същото време сервитьорката му донесе кафето.
— Готов ли сте с поръчката?
— Още не. Трябва да прегледам менюто.
Тя се отдалечи. Хари отпи глътка от горещата течност, разтвори менюто и се зае да го чете, като държеше дясната си ръка на масата, за да може да следи часовника си. В 17:05 Сун щеше да прати следващия есемес.
Сервитьорката се върна и отново попита Бош за поръчката. Намекът беше ясен. Поръчвай или се махай.
— Имате ли гуай лан го?
— Това е желе от коруба на костенурка.
Произнесе го с тон, който предполагаше, че той е сбъркал.
— Знам. Лекарство за всичко. Имате ли?
— Не е в менюто.
— Добре, тогава просто ми донесете някакви нудълси.
— Какви да бъдат?
Жената посочи менюто. В него нямаше снимки и Бош се почувства безпомощен.
— Няма значение. Донесете ми пържен ориз със скариди.
— Само това ли?
— Да.
Той й подаде менюто, за да го остави на мира.
Сервитьорката се махна и Хари пак погледна часовника, преди да продължи да наблюдава ресторантите. Следващият есемес вече беше пратен. Детективът бързо плъзна очи от маса на маса и не видя нищо необичайно. Телефонът на жената, която бе забелязал по-рано, отново иззвъня и тя поговори за кратко с някого. До нея седеше момченце, което изглеждаше отегчено и явно не се чувстваше комфортно в неделните си дрешки.
Джиесемът на Бош завибрира на масата.
— Получих нов отговор — съобщи Сун. — „Ако не дойдеш до пет минути, срещата се отменя.“
— Видя ли някого?
— Не.
— Прати ли следващия?
— Ще го пратя в пет и десет.
— Добре.
Хари затвори и остави телефона на масата. Бяха съчинили третия есемес така, че онзи най-после да се разкрие. В съобщението щеше да пише, че Сун отменя срещата, защото е забелязал опашка и смята, че е полицията. И щеше да посъветва непознатия незабавно да напусне „Джио“.
Сервитьорката му донесе купа с ориз. Скаридите най-отгоре бяха цели, с бели от варенето, изпъкнали очи. Бош отмести купата настрани.
Джиесемът му завибрира. Той си погледна часовника, преди да отговори.
— Прати ли го вече?
Мълчание.
— Сун И?
— Хари, обажда се Чу.
Бош отново си погледна часовника. Беше време за следващия есемес.
— Ще ти позвъня по-късно.
Той затвори и пак обиколи с поглед масите в трите ресторанта в очакване на онзи момент, в който непознатият ще се разкрие. Някой, четящ есемес или пишещ отговор.
Не се случваше нищо. Трябваше едновременно да наблюдава прекалено много хора и от безплодността на плана им започваше да усеща гърдите си кухи. Очите му се насочиха към масата, на която седяха жената с момчето, и той установи, че ги няма. Озърна се наоколо и ги видя да си тръгват. Тя крачеше бързо и мъкнеше детето за ръка. В другата си ръка носеше джиесема си.
Бош отвори своя телефон и позвъни на Сун, който отговори незабавно.
— Жената с момчето. Идват към теб. Мисля, че е тя.
— Видя ли я да получава съобщението?
— Не. Според мен е пратена да установи контакт. Друг е получавал есемесите. Трябва да я проследим. Къде е колата?
— Отпред.
Хари се изправи, остави три стодоларови банкноти на масата и се насочи към изхода.
35.
Сун вече чакаше с мерцедеса пред „Жълтото цвете“. Когато отвори вратата, Бош чу зад себе си женски глас.