Той отиде при вратата и се опита да завърти лоста на горната дясна ключалка с ръка, но той се оказа прекалено малък и се изплъзваше от пръстите му. Отчаян, Хари отстъпи крачка назад и блъсна вратата с рамо, надявайки се да разбие ключалката. Механизмът обаче не поддаде и му стана ясно, че няма смисъл повече да опитва.
Беше в капан.
Бош отново се приближи до вратата и се заслуша с приведена настрани глава. Чуваха се само корабните двигатели. Той силно удари с ръкохватката на единия пистолет по метала.
— Мади! Тук ли си, Мади?
Не получи отговор. Удари отново, този път още по силно.
— Дай ми знак, миличка. Ако си тук, издай някакъв звук!
Пак същият резултат. Той извади джиесема си и го отвори, за да позвъни на Сун, но установи, че няма сигнал. Въпреки това опита — безуспешно. Намираше се в метално помещение и от телефона му нямаше никаква полза.
Хари се обърна, за пореден път удари по вратата и извика името на дъщеря си.
Никакъв отговор. Съкрушен, той опря потното си чело в ръждивата врата. Бяха го заключили в метална кутия и той започваше да си мисли, че дъщеря му изобщо не е на кораба. Беше се провалил. И бе получил каквото заслужаваше.
Физическа болка прониза гърдите му, не по-слаба от болката в ума му. Остра, дълбока и безмилостна.
Задъха се и се облегна с гръб на вратата. Разкопча още едно копче на ризата си и се плъзна надолу по ръждивия метал, докато седна на пода с високо вдигнати колене. Намираше се на също толкова клаустрофобично място, колкото и тунелите, в които някога бе пълзял. Акумулаторът се изтощаваше и складът скоро щеше да потъне в мрак. Обзе го отчаяние. Беше предал дъщеря си. Напълно се беше провалил.
37.
Внезапен звук откъсна Бош от мрачните мисли. Трясък, отекнал над равномерния шум на двигателите. Не отгоре. Някъде от трюма.
Той скочи на крака и се обърна към вратата. Разнесе се нов трясък и детективът разбра, че някой претърсва складовете.
Хари заудря по вратата с ръкохватките и на двата пистолета.
— Сун И? — извика сред екота от сблъсъка на стомана в стомана Бош. — Насам! Който и да си! Насам!
Не получи отговор, но лостът на горната дясна ключалка се завъртя. Отключваха вратата. Той отстъпи назад, избърса лице с ръкави и зачака. После се завъртя долната лява ключалка и вратата бавно започна да се отваря. Хари вдигна пистолетите си. Не знаеше колко патрона са му останали.
В сумрака на коридора видя лицето на Сун. Бош се приближи и отвори вратата докрай.
— Къде беше, по дяволите?
— Търсих лодка и…
— Нали ти позвъних и ти казах да се върнеш?
Когато излезе навън, той видя мъжа с мерцедеса проснат по очи на пода до вратата. Бързо се наведе над него с надеждата, че още е жив, и го преобърна по гръб в локва от собствената му кръв.
Мъртъв беше.
— Къде е Маделин, Хари? — попита Сун.
— Не знам. Всички са мъртви и не успях да я открия!
Освен…
В ума му започнаха да се оформят очертанията на един последен план. Белият мерцедес. Лъскав и нов. Със сигурност имаше всички екстри, включително навигационна система, и първият адрес в нейната памет трябваше да е домът на шофьора.
Щяха да отидат там. Щяха да отидат в дома на мъжа с мерцедеса и Бош щеше да направи всичко необходимо, за да открие дъщеря си. Нямаше да се поколебае, даже да се наложеше да опре пистолет в главата на онова отегчено момченце, което беше видял в „Джио“. И тогава жена му щеше да каже. Щеше да му върне дъщеря му.
Хари впери поглед в трупа на пода пред него. Предполагаше, че това е Денис Хо, човекът зад „Нордстар“. Той претършува джобовете му в търсене на ключовете на колата, но не ги намери и планът му започна да се пропуква също толкова бързо, колкото се бе оформил. Къде бяха ключовете? Онзи компютър трябваше да му каже къде да отиде и как да открие пътя.
— Какво има, Хари?
— Ключовете му! Трябват ни ключовете му, иначе…
Изведнъж Бош млъкна. Пропускаше нещо. Когато тичаше по моста и се скри зад белия мерцедес, беше чул и усетил миризмата на дизелов двигател. Двигателят работеше!
Тогава това не му бе направило впечатление, защото смяташе, че дъщеря му е на кораба. Ала сега положението се променяше.