— Добре ли си, Мади?
— Тя е мъртва, нали? — без да се извърне от прозореца, попита момичето.
— Какво?!
Бош знаеше точно кого и какво има предвид дъщеря му, ала се опитваше да печели време, да отлага неизбежното колкото може повече.
— Не съм глупава. Ти си тук. Сун И е тук. И тя трябваше да е тук. И щеше да е тук, но й се е случило нещо.
Невидим юмрук удари Бош право в гърдите. Маделин продължаваше да прегръща възглавницата и да гледа през прозореца с мокри от сълзите очи.
— Съжалявам, Мади. Исках да ти го кажа, но моментът не беше подходящ.
— Кой момент е подходящ?
Той кимна.
— Права си. Няма такъв.
Хари протегна ръка и постави длан на коляното й, но момичето веднага я отблъсна. Първият признак за вината, която той винаги щеше да носи.
— Много съжалявам. Не знам какво да кажа. Когато кацнах сутринта, майка ти ме чакаше на летището със Сун И. Тя искаше само едно, Мади. Да те спаси. Не я интересуваше нищо друго, даже собственият й живот.
— Какво се случи?
Бош се поколеба, ала нямаше какво друго да й каже, освен истината.
— Застреляха я, миличка. Един човек стреляше по мен и улучи нея. Мисля, че не е усетила нищо.
Маделин скри очите си с длан.
— Аз съм виновна за всичко.
Той поклати глава, макар дъщеря му да не го гледаше.
— Не, Мади. Чуй ме. Никога повече не казвай такова нещо. Не си го и помисляй даже. Ти не си виновна. Всичко тук е по моя вина.
Момичето не отговори. Просто прегръщаше възглавницата още по-силно и не откъсваше очи от шеметно носещия се покрай тях път.
Един час по-късно бяха на тротоара пред летището. Бош помогна на дъщеря си да слезе от мерцедеса и се обърна към Сун. Почти не бяха разговаряли в колата. Но сега идваше време да се сбогуват и Хари знаеше, че спасяването на Мади не би било възможно без помощта на бодигарда.
— Благодаря ти, че спаси дъщеря ми, Сун И.
— Ти я спаси. Нищо не може да те спре, Хари Бош.
— Какво ще правиш? Полицията ще дойде да те разпитва най-малкото за Елинор, ако не за друго.
— Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.
Бош кимна.
— Успех — пожела му той.
— И на теб.
Детективът стисна ръката му и отстъпи назад. След поредната неловка пауза Маделин се приближи и прегърна Сун. Бош видя изражението му, въпреки тъмните очила. Независимо от различията им, Хари разбираше, че избавлението на Мади е донесло известна утеха на Сун. И това може би щеше да му помогне да намери покой в себе си.
— Много съжалявам — прошепна момичето.
Сун се откъсна от ръцете й.
— Върви — каза той. — Дано живееш щастливо.
Оставиха го там и влязоха през стъклената врата в главния терминал.
Бош и дъщеря му намериха гишето на „Катай Пасифик“ и Хари купи два билета първа класа за самолета за Лос Анджелис в 23:40. Върнаха му парите за билета за другата сутрин и все пак трябваше да използва две кредитни карти, за да покрие цялата сума. Но това не го интересуваше. Знаеше, че пътниците в първа класа имат специален статут, който им позволява бързо да минат през проверките и първи да се качат на борда. Служителите на летището, авиокомпанията и охраната едва ли щяха да се заглеждат много в пътници от първа класа, дори това да бяха измачкан мъж с кръв по сакото и тринайсетгодишно момиче, което не може да сдържи сълзите си.
Детективът разбираше също, че дъщеря му е силно травмирана от последните шейсет часа от живота й, и макар да нямаше никаква представа как да й помогне, инстинктивно усещаше, че малко утеха няма да й е излишна.
Забелязвайки измачканите му и изцапани дрехи, жената на гишето спомена, че в чакалнята за първа класа има душкабини. Той й благодари за информацията, взе бордовите карти и последва друга служителка, която ги отведе при пропускателния пункт. Както очакваше, новопридобитият им статут им осигури бързо преминаване.
Имаха да убиват почти три часа и макар да се изкушаваше да използва душкабините, Бош реши, че имат по-належаща нужда от храна. Не си спомняше кога и какво е слагал в уста за последен път и предполагаше, че дъщеря му също е била лишена от ядене.
— Гладна ли си, Мадс?
— Не особено.
— Храниха ли те?
— Не. Но и без това нямаше да мога да ям.
— Кога за последен път си яла нещо?
Момичето трябваше да се замисли.