— Които скриват лъжите си в красиви думи без покритие — каза твърдо тя. — Оценявам твоята честност, Джейми.
Да можеше и тя да е толкова честна с него. Браяна вярваше в любовта му и поради това не можеше да го обрече на живот с безплодна жена. Той бе добър мъж и заслужаваше истинска жена, истински брак.
— Ела — каза тя, прекъсвайки разговора, — не бива да се бавим повече.
— Но ще довършим този разговор — каза Джейми, докато й помагаше да се качи на седлото.
— Да, по-късно — отвърна Браяна, запазвайки за себе си мисълта, че за тях няма да има «по-късно».
Мариса се разхождаше в градината на Фиц Хол, когато видя голямата група конници, които идваха към имението. Все още бяха твърде далеч, за да ги разпознае, но веднага застана нащрек. Не можеше да е уелският й братовчед. Неотдавна бе поканила Рейвънсмур и семейството му да я посетят, когато желаят, защото смяташе, че ще останат тук с Кам няколко месеца. Но тези конници идваха от съвсем друга посока.
Слънцето огря дрехите на мъжа, който яздеше начело. Дори и от това разстояние Мариса видя, че е с шотландско наметало. Навярно беше някой от семейството на Камерън.
Повдигайки полите си, Мариса се затича към дома, без да я интересува, че постъпката й е по-подходяща за някоя весела селска кокетка, а не за благородница; толкова голямо беше желанието й да посрещне гостите.
От прозореца си Кам видя как жена му тича през тревата. Страхувайки се, че е в опасност, той грабна камата и бастуна си, втурна се навън и едва не се сблъска с Кендъл, който влизаше в стаята.
— Простете, милорд — извини се Кендъл, — помислих, че трябва да ви съобщя за група конници, която приближава насам.
Това обясни защо Мариса толкова бързаше да се върне у дома. Кам се поуспокои и отпусна камата.
— Знаете ли кои са?
— Не, милорд — отвърна Кендъл.
— Колко са?
— Седем или осем, милорд. — Кендъл излезе след Камерън от спалнята и заедно с него се спусна по стълбите. — С тях има поне две жени и може би едно дете.
Тези новини го ободриха. Никой, който възнамерява да атакува, нямаше да води със себе си жени и деца. Най-вероятно това бе посещение от някое съседско семейство.
— Къде е господин Ковингтън? — попита Кам.
— Излезе на езда с братовчедката на графинята, милорд.
— Бих искал да го видя, щом се върне — каза Кам. Спря пред вратата и пое дълбоко дъх. Трябваше да преодолее още една преграда. Да пренебрегне гостите би означавало да не изпълни задълженията си на домакин.
Излезе навън; Мариса идваше към него, като прескачаше широките тухлени стъпала. Слънцето целуваше страните и пищните й кестеняви коси. Изглеждаше чудесно: като младо, неопитно селско момиче; искаше му се да я грабне, да я отнесе в най-близкото легло и да я люби дълго и бавно, да съблече роклята от великолепното й тяло, да усеща в ръцете си тежестта на едрите й гърди и да ги опитва с устните си.
Точно това искаше.
Но щеше да остане неподвижен, да заключи здраво копнежите в себе си, далеч от презрение и присмех.
— Изглежда, че ще имаме компания — каза Кам хладно.
Мариса спря, едва поемайки дъх.
— Така изглежда — успя да произнесе тя най-после. — И носят цветовете на вашия род, милорд.
Той отбеляза първо последната част от изречението — за пореден път си говореха официално. Сетне попита:
— Цветовете на моя род, казвате?
— Да.
Чаткането на копитата се приближаваше.
— Мъжът, който язди пръв, носи родовите ви цветове.
Леден ужас се плъзна по кожата на Камерън.
Мариса видя, ме ръката му стисва дръжката на бастуна. Изглеждаше сякаш не е човек от плът и кръв, а изваяние от мрамор.
Залаяха кучета, пръснаха се домашни птици, зацвилиха коне.
Мариса отмести погледа си от съпруга си към групата, която спря само на няколко крачки пред тях. От устата на мъжа й се чу тихо проклятие на келтски. Ругатнята прозвуча грубо и горчиво. С крайчеца на окото си тя зърна, че неколцина от прислужниците й са застанали до каменната алея с приготвени пистолети; други двама бяха въоръжени със смъртоносни далекобойни лъкове.
Кам се приближи и застана до нея. Студеният му тон бе в контраст с топлото лятното слънце.