— Изглежда, миледи, че имаме честа да сме посетени от граф Тейрн, моя баща, и неговата красива съпруга, майка ми.
Глава двайсет и втора
Мариса пое дълбоко дъх, стресната от грубата студенина на думите, изречени от съпруга й. Какво ли се бе случило между него и семейството му? Погледът й бе привлечен от висок брадат мъж, който скочи от едър пъстър кон.
— Значи това е новата ми дъщеря — произнесе той сърдечно. Шотландският му акцент бе по-силен от този на сина му. — За каква прелестна девойка си се венчал, Камерън! — И с тези думи Ангъс Бюканън се наведе, прегърна младата си снаха и я вдигна от земята. После я пусна, прегърна сина си и го потупа сърдечно по широкия гръб.
Докато баща и син се прегръщаха, Мариса хвърли поглед на жената, която все още седеше на кафявия си кон високо над нея. Тя бе невероятно красива, макар и далеч не млада; просто с онази прелест, която времето никога не може да заличи. Очите й бяха същите като на Камерън, дълбоки и езерно-сини, косата й имаше същия цвят на старо злато.
— Добре дошли във Фиц Хол, миледи — произнесе Мариса, после погледна граф Тейрн. — Добре дошъл и на вас, милорд.
— Да — повтори Кам, — добре дошли, наистина.
Мариса пак вдигна глава към красивата руса гостенка и видя в очите й неизмерима тъга. Синът й не й се радваше. Сините очи молеха за малко топлота, за мъничко искрено гостоприемство зад твърдостта на Кам.
Ангъс разбра отчаяния копнеж по обичта на Кам в очите на жена си. Най-малкият му син все още не бе забравил, не бе простил несъзнателната жестокост на майка си. Той остави Камерън, върна се при жена си и й помогна да слезе от коня, като тихо прошепна на ухото й:
— Бъдете търпелива, обич моя.
Алана Бюканън тръгна със съвършена грация по каменната алея към сина си и неговата съпруга. Усмихна се и се наведе, за да целуне Мариса по двете бузи.
— Ангъс е прав, вие сте прелестна девойка. Синът ми е намерил щастието си.
— Но не и благодарение на вас — каза тихо Кам.
Горчивината в гласа му накара Мариса да потрепери. Тя чу как шотландската графиня пое дълбоко дъх при острите думи на сина си.
— Камерън — изръмжа предупредително Ангъс.
— Не — отвърна Алана, като постави ръката си върху лакътя на мъжа си. В думите й се просмукваше болка. — Камерън казва истината.
— Истина или не — рече Мариса, — смятам, че е най-добре да влезем вътре. — Мариса забеляза, че Камерън все още не е докоснал жената, чиято красота бе наследил. — Сигурно сте уморени след дългото пътуване.
— Един момент — прекъсна я Ангъс и отиде до една дребна жена, седяща между двама тежко въоръжени конници. Тя му подаде нещо изпод наметалото си и когато той се обърна, Мариса видя, че държи малко момиченце, лапнало палеца си. Ангъс отнесе детето до мястото, където чакаха жена му, синът му и снаха му.
Алана успя да се усмихне сърдечно.
Мариса погледна детето. Нямаше никакво съмнение, ме малкото момиченце е на Камерън. Вродената гордост на рода Фицджералд й помогна да преодолее шока от сблъсъка с миналото на съпруга си.
Тръпка премина и през тялото на Кам. Сякаш гледаше в огледало, огледало, което отразяваше онова, което някога е бил. Нямаше никакъв физически белег за жената, която бе родила детето; то приличаше само на него, сякаш родено като Атина от Зевс.
— Елзбет — каза той развълнуван и дори уплашен да не би любимата му дъщеря да го отблъсне.
— Татко? — попита Елзбет с тънкото си гласче и протегна закръглените си ръчички.
— Да, това съм аз — отвърна Кам, без да знае точно какво да направи.
— Тогава се дръж като баща — настоя Ангъс, подаде детето на Кам и взе от ръката му бастуна.
Кам пое дъщеря си, полюлявайки я в лявата си ръка. Елзбет обви малките си ръчички около шията му и се притисна към него, сякаш се боеше да го пусне, за да не би да изчезне.
Радост изпълни Кам. Дъщеря му с готовност го бе приела, независимо от това, че съвсем не бе идеален със завинаги осакатеното си лице и фигура.
Ангъс и Алана прочетоха радостта, изписана на лицето на сина им, Мариса също. Стоическата му маска се бе пропукала. В Мариса се надигна вълна от надежда — мъжът й бе способен да приема обич; навярно тя все още можеше да отстрани преградите и да го накара да види онова, което щеше да му предложи.
Елзбет се прозя, положи глава на широкото рамо на баща си, затвори очи и заспа.
— Мисля, че е най-добре да сложим детето в леглото, съпруже — предложи Мариса и погали дългите руси къдри, падащи върху мъничките рамене на Елзбет. Момиченцето бе плът от плътта на Кам, кръв от кръвта му, и затова й бе скъпо, независимо коя жена го бе родила. И все пак бе любопитна коя е майката. Дали не бе жената, от която Кам се бе отказал, за да се ожени за нея? Тази непозната жена ли бе любовта, която той не можеше да забрави?