Как би се отнесла баба й към мъжа, за когото се бе венчала? Мариса сви рамене и седна на каменната пейка. Усети влагата, просмукала се в наметалото й. Бе истинско безумие да стои тук и да зъзне. Чаша топло ароматно ябълково вино би й дошло добре, но пък не й се искаше да буди Чарити.
Стори й се, че чува зад себе си звук и замръзна, разбирайки колко глупаво е постъпила да излезе без никакво оръжие.
Хладен метален предмет леко убоде шията й.
— Стой — каза един мъжки глас зад нея.
Мариса направи както й наредиха, разпознавайки гласа.
— Глупаво е да се скитате сама през нощта, миледи. Вместо мен можеше да е някой, който иска да ви причини зло. Леко замахване с камата и можех лесно да сложа край на живота ви.
— И да станете много богат — рече Мариса. Бяха сами и никой не би могъл да й дойде на помощ. Тя чакаше.
Острието изчезна. Кам наметна стройните й рамене с влажния плащ.
— Върнете се в леглото, миледи.
Наистина ли бе доловила следа от болка в гласа му? Без да зададе въпроса си, Мариса избяга.
Кам я гледаше как се отдалечава. Прибра камата в ножницата. Лявата му ръка се плъзна през влажните кичури коса и ги отметна от лицето му. Тя бе смела, в това нямаше съмнение; много по-смела, отколкото мнозина мъже, които познаваше. А той се възхищаваше от смелостта и силната воля.
И от проклетата й прелест, която копнееше да притежава, на сън или наяве.
Глава девета
— Заминали са си — изкрещя жената. — Заминали са си!
— Мила, няма смисъл да крещиш като продавачка на риба. Знам. — За Бога, имаше моменти, когато му се искаше тази глупава кучка да е мъртва, макар все още да му бе полезна. Бе алчна и му осигуряваше информация по нейния си курвенски начин; той на свой ред й осигуряваше пари — нещо като пенсия — за да пази почтеността й ненакърнена.
Тя си пое дъх, за да се успокои, и започна да си вее с ветрилото. За хората те бяха обикновена двойка, излязла на разходка в парка. Жената бе с перука, за да скрие истинската си коса, и главата я сърбеше. Лицето й, без грима и пудрата, които обикновено си слагаше, свидетелстваше за крайностите в живота й. Роклята й бе проста, със скромна кройка, но поне бе копринена.
— Мислех, че ще ме освободиш от проблема ми. Изглежда, той сам ме е освободил от себе си — промърмори тя гневно. — Това вече не мога да понеса.
— Не те ли уверих, че ще реша общия ни проблем по свой собствен начин и в удобно за мен време? — Той повдигна шапката си, за да поздрави някакъв познат, и се усмихна леко.
— Но аз исках да му дам да разбере, да го видя как страда!
— Успокой се. Скоро той вече няма да представлява заплаха за теб.
— Или за теб — добави тя. Той й отправи медена усмивка.
— Разбира се, и за мен. — Разбираше скрития й намек за доказателствата, които тя имаше срещу него. Нейният адвокат, онзи разгонен стар козел, когото тя обслужваше вместо да му плаща, пазеше копия на едно изобличаващо го писмо. Ако тези документи бяха попаднали в други ръце, положението му в двора щеше да бъде подложено на опасност. Земите, богатствата, а и животът му щяха да му бъдат отнети. Не можеше да разчита на прословутото милосърдие на Чарлз към хора, работили за правителството на Кромуел. Даже да запазеше живота си, какво щеше да му остане? Нито положение, нито титла, нито пари. А той бе човек, който зависеше от тези неща, за да подхранва страстта си към удоволствията в живота.
Бяха в задънена улица и двамата го знаеха. Тя не би го предала, защото алчността й за пари бе всепоглъщаща; той не би я убил, защото тя имаше информация, която можеше да унищожи разкошния му живот из основи.
— Очите му ме преследват — каза тя почти шепнешком. — Нощем понякога сънувам, че е там с мен и че гледа с онези сини, сини очи, пълни с омраза. Виждам как големите му ръце се протягат към шията ми и копнеят да сложат край на живота ми. — Тя потръпна въпреки слънчевата топлина.
— Можеш ли да го обвиняваш, мила? Нали ти извади едното му око и обезобрази ангелското му лице. Но трябва да прибавя, че да оставиш лявата му страна толкова съвършена, колкото беше преди, скъпа, бе прекрасна идея. Така тя постоянно ще му напомня за онова, което е загубил. — Той се разсмя весело. — Жребец, който никоя женска не би приела доброволно, принуден да обслужва онази студена кобила Деран.
— Създание, което ти не би имал нищо против да обслужва самия тебе, особено ако имаш на разположение и богатството й? — каза тя с престорено мил глас.
Самата мисъл да притежава наследницата на рода Фицджералд, да сложи ръка върху огромното й богатство, да бъде господар на сочното й тяло, го възбуждаше, но само умствено. Той почака членът му да реагира, но както обикновено, това не стана.