Глава дванайсета
— Искала си да ме видиш, grand-mere? — попита Мариса, като провря глава през вратата на дневната на вдовстващата графиня.
— Да — отвърна Барбара и остави книгата със стихове, която, четеше. — Влез.
— Имах намерение да си почина преди вечеря, grand-mere — заяви Мариса, — и може би да се поотпусна в една гореща вана.
С обичайния си властен глас Барбара заяви:
— Можеш да почиваш след вечеря. А ще ти оставя и достатъчно време да се насладиш на горещата вана. Това, за което искам да разговаряме, няма да те задържи дълго. — Тя насочи зелените си очи право в лицето на Мариса. — Кой е мъжът, за когото си се венчала?
— Знаеш името му — отговори Мариса, без да обръща внимание на онова, което се криеше под въпроса на баба й.
Барбара я прониза с проницателния си поглед.
— Не това исках да кажа и ти го знаеш много добре. Какъв човек е той?
Мариса си играеше с края на дългата си плитка.
— Едва ли ще мога да отговоря на въпроса ти точно — отвърна честно тя. — Очевидно е мълчалив, макар и да сме имали възможност да разговаряме няколко пъти по време на храна.
Вдовстващата графиня я прекъсна.
— По време на храна? — Все още тъмните й вежди се вдигнаха.
— Да — отвърна Мариса. — Женени сме съвсем отскоро.
Барбара промени тона си; гласът й стана мек й убеждаващ.
— Отнася ли се любезно към теб?
— Всъщност е изключително любезен — призна Мариса.
— Много жалко за лицето му — въздъхна Барбара и направи знак с ръка на внучката си да седне до нея. — Как му се е случило? Наистина е жалко, че лице с такава извънредна мъжка красота е било отчасти унищожено. Когато за първи път го зърнах, си помислих, че виждам истински ангел — толкова бе прелестен, че дъхът ми секна. После, когато свали шапката си и ме погледна, се смаях при вида на тази унищожена красота.
Тя протегна ръка, повдигна брадичката на Мариса и погледна дълбоко в познатите зелени очи на внучката си — огледало на нейните собствени.
— Има ли белези другаде по тялото си?
— Не знам, grand-mere — отвърна Мариса.
Барбара отпусна ръката си като отсечена.
— Не знаеш? Как така?
Мариса стисна ръце и опря брадичката си на тях.
— Просто не знам.
Барбара премига обърквано.
— Изобщо ли не си любопитствала, мила? — После в главата й проблесна друга мисъл. Дали съпругът на внучката й не бе от онзи тип любовници, които се грижеха само за собственото си удоволствие, а след като го постигаха, се отдръпваха и с тялото, и с душата си? Дали този шотландец не бе егоист, без никаква мисъл за жена си? Барбара знаеше, че повечето мъже не бяха като мъжа й или любовниците, които си бе избирала, нито пък като краля. Чарлз Стюарт бе мъж, който обичаше и ценеше жените, доколкото тя бе могла да прецени. Не можеше да повярва, че един мъж, който е бил толкова близък с краля, като този шотландец, е останал безразличен към естествения ред на нещата, към повика на плътта.
Мариса с готовност признаваше пред себе си, че я интересува как изглежда Бюканън. Бе виждала гърдите му: дали златистите косми покриваха цялото му тяло? Дали мъжката му плът щеше да реагира като нейната, ако с устните си намокреше тъканта на ризата му? Невинността й изобилстваше с въпроси и объркани предположения.
— Всъщност — каза тя — наистина бях любопитна.
— Тогава защо не задоволи любопитството си? — Макар да бяха минали толкова много години, Барбара все още можеше да си спомни гъвкавото тяло на Робин Фицджералд, мускулите и плътта, която покриваше яките му кости. И попита открито: — Да не би да е напуснал леглото ти, след като си е доставил удоволствие?
Мариса стана, тръгна към прозореца, после се обърна, погледна баба си и призна:
— Все още не сме спали заедно.
— Какво? — попита баба й сепнато.
— Все още не сме изпълнили брачния си обет — спокойно отговори Мариса.
— Невъзможно — заяви Барбара. — Знам от сигурно място, че чаршафите ти са били окървавени.
Мариса присви очи.
— Имаш шпиони сред прислужниците ми?
— Естествено — с готовност призна старата жена. — Как иначе мога да разбера какво става?
— В такъв случай напразно си пропиляла парите си.
— Аз не плащам за информацията, мила моя — съобщи Барбара на внучката си. — Просто разпитвам, това е всичко. Ако ти и шотландецът все още не сте споделяли брачното ложе, защо е този маскарад? — Очите на Барбара се разшириха и тя най-спокойно каза: — Да не би да не може да ти бъде истински съпруг? — Да не би някой друг да е трябвало да изпълни неговата част от сделката? — По лицето на внучката си тя разбра, че не е така и отново запита директно: — Или може би предпочита момчетата?