Мариса въздъхна, притеснена от засипалите я въпроси.
— Той не страни от жените, знам това от сигурен източник — каза тя, като си спомни думите на графиня Касълмейн. И със сбити изречения изясни на баба си какво се бе случило през първата им брачна нощ.
— Значи — попита с дълбока въздишка лейди Барбара — ти си все още девствена?
Мариса я погледна тъжно.
— Да.
— И не по свое собствено желание, а?
— И преди, и сега аз желая да изпълня брачния си обет, grand-mere — потвърди Мариса.
— Никога не съм се съмнявала в това — натърти Барбара. — Ти си от рода Фицджералд. Очевидно на съпруга ти му липсва желание да направи това. — Лейди Барбара видя издайнически изчервените страни на Мариса и се поправи: — А може би не?
Мариса разказа подробностите от предишната нощ в хана и щом свърши, хвана ръката на старата жена.
— Смяташ ли, че съм се държала като уличница?
Вдовстващата графиня стисна ръката на внучка си.
— За Бога, дете, разбира се, че не. Ти си здрава млада жена, това е всичко. Не ми е приятно да мисля, че жените са лишени от най-нормалното, най-приятното нещо, когато се прави с подходящия мъж. — Барбара погледна портрета на съпруга си. — Твоят дядо беше точно такъв мъж. Аз също бях девствена, когато легнах в леглото му. — На устните й се появи доволна усмивка. — Той бе изключително щедър и искаше да види, че съм разбрала какво означава удоволствие, какво е истинско правене на любов. Обичах го като никой друг на света, дете мое. Бях много щастлива със съпруга си. По-малката ми сестра нямаше такъв късмет. Мъжът й бе брутална, лигава свиня и се отнасяше с нея като с дойна крава. Така възприемаше жените — като собственост, която да използва както му хареса. Тя почина при раждане заедно с бебето, изтощена от всичките насила изкарани бременности. Щом родеше едно дете, той незабавно й правеше ново. — Зелените й очи проблеснаха със студено задоволство. — Но правосъдието се намеси, така да се каже — третата му жена го отрови. О, тя бе обесена за това престъпление, но казват, че посрещнала клупа на палача с усмивка. Е, стига за това… — Трябва да се погрижа вие с шотландеца да…
— Не — прекъсна я Мариса. — Без планове, без уреждане на каквото и да било. — Тя стана, вирна брадичката си и каза твърдо: — Това е само между него и мен. Не искам никой да се намесва. Обещай ми.
Барбара кимна с побелялата си глава и се усмихна.
— Така да бъде, щом искаш.
— Искам, grand-mere. — Мариса се наведе и целуна баба си. — А сега трябва да те оставя. Ще се видим на вечеря.
— Да, дете мое. До скоро — отвърна Барбара и проследи как Мариса си тръгва. После стана от канапето, приближи се до портрета, вдигна глава, за да го погледне в очите, и заговори с гърлен глас:
— Изглежда, нашата красавица е пленена от необикновен звяр, любов моя. — Сведе очи и погледна към затворената врата. — Но кой ли ще победи в този лов?
Кам лежеше в леглото, подпрял глава на ръцете си. Откакто бе пристигнал, към него се отнасяха извънредно любезно. Слуги му бяха донесли вода да се изкъпе и кана студено ябълково вино да утоли жаждата си. Малкият му куфар бе разопакован и дрехите му бяха окачени в гардероба. Дори някой да го бе сметнал за странен, не бе го показал.
Щом чу почукването на вратата, Кам стана. Бе завъртял ключа, докато се къпеше, за да не го изненадат в неудобно положение. Не обичаше да изпада в ситуации, които го правеха уязвим. Ключът и здравата ключалка обикновено го предпазваха от подобни случаи.
— Кой е там? — извика той.
— Казвам се Кендъл, милорд. Изпрати ме старата графиня.
Заинтригуван, Кам отключи вратата. На прага стоеше мъж на средна възраст, нисък на ръст, със стройно, яко тяло. Вниманието на Кам бе привлечено от празния ляв ръкав на бялата му риза. Бе обут в обикновен тъмен брич, бели чорапи и чифт груби обувки.
— С каква цел? — попита директно Кам.
— Каза, че нямате личен прислужник, милорд, и ми нареди да се грижа за вас, докато сте тук. — Кендъл влезе в стаята и започна да събира ненужните дрехи, които Кам бе захвърлил на пода след банята. — Ще се погрижа дрехите ви да бъдат изпрани, милорд. — Искате ли да направя нещо друго?
— Много любезно от страна на бабата на съпругата ми да ви изпрати, но аз не се нуждая…
— Значи имате свой прислужник? — попита Кендъл, хванал дрехите с единствената си ръка.
— Е, нямам, но…
— В такъв случай всичко е уредено — заяви Кендъл, — защото вие наистина имате нужда от мен, лорд Деран.