— Не мисля така — отговори Кам, а умът му вече бе пълен с въпроси. Дали този мъж не бе изпратен да го шпионира, да търси информация и да докладва на бабата на жена му?
Кендъл вдигна посивелите си вежди и реши да говори открито.
— Може би се страхувате, че няма да ви смятам за истински мъж поради вашите несъвършенства? — Той кимна към празния си ръкав. — Вижте ме. Загубих ръката си в служба на стария граф. Беше същата битка, в която загина той. — Бледосините очи на Кендъл се затвориха за миг. — По време на войната видях ужаси, които човек не може да си представи, милорд. — Кендъл видя скептичното изражение на единственото синьо око на графа и натърти: — Можете да ми имате доверие. — Ако не го оправдая…
— Ще ви убия — каза меко Кам. — В това не трябва да се съмнявате. Не допускам предателства.
Кендъл кимна и се усмихна облекчено.
— В такъв случай се разбрахме, милорд. Ще се погрижа за дрехите ви и ще се върна, за да ви помогна да се облечете за вечеря.
Щом Кендъл излезе, Кам затвори вратата, прокара лявата си ръка по все още влажните си къдрици и ги отметна назад.
Щяха ли да имат край изненадите, които предлагаха жените от рода Фицджералд?
Навярно скоро щеше да дойде време сам да намери скритото съкровище.
На следния ден Мариса се събуди освежена. Бе спала почти до пладне. Зарови глава в дебелите възглавници, напълнени с гъши пух, наслаждавайки се на миризмата на прясна лавандула, и си спомни с доволна въздишка за събитията от миналата вечер. Вечерята бе минала добре, а баба й бе душата на компанията. Всички бяха изгълтали лакомо прясната пъстърва, последвана от крехко агнешко бутче. Вечерята бе завършила с круши, Натопени в бренди и покрити с гъста сметана.
Бавно отвори очи и видя Чарити, седнала в стола до прозореца, да кърпи една от ризите й.
— Колко е часът?
Чарити я погледна с широка усмивка и остави ръкоделието си.
— Почти минава пладне, миледи. Да ви донеса ли нещо за ядене?
— Не. Но бих искала от кафето, което капитан Чеймбърс е донесъл при последното си пътуване. Баба ми изпитва слабост към него и знам, че готвачката й винаги има готово.
Щом Чарити излезе, за да й донесе кафе, Мариса стана от леглото. Днес възнамеряваше да подхване въпроса за опита за нападението над съпруга й. Бе сигурна, че е било добре планирано. Но не знаеше мотивите. Дали съпругът й бе разпознал мъжете? Тя прерови паметта си, но не можа да си спомни дори и намек, че той се е досетил кой ги изпраща. От друга страна, повечето от мислите му оставаха неизвестни за нея. Той изглеждаше някак си отчужден от всички, сякаш бе само наблюдател и се боеше да влезе в контакт с околните.
Дори в разговор на масата съпругът й приказваше на съвсем общи теми и изразяваше само наблюдения, без да разкрива за себе си повече, отколкото бе необходимо. Вдовстващата графиня неуспешно се бе опитала да го предразположи. Той бе неизменно учтив, но се измъкваше майсторски от всеки личен въпрос.
Мариса взе четката си и я прокара бавно през косата си. После отвори шкафа и извади парче тафта. Вечерта баба й беше съобщила, че урежда бал в чест на младоженците. Щеше да се състои след една седмица и бяха поканени всички съседи. Платът щеше да й отива чудесно. Мариса застана пред огледалото и наметна парчето тафта на раменете си.
Да, щеше да й седи изключително добре.
След час Мариса се разхождаше край брега на езерцето до мелницата, недалеч от голямата къща. Придружаваха я Браяна и баба й.
— Смятам, че това, което искам да ти покажа, ще ти хареса — каза усмихнато Барбара.
— Загатна нещо, докато идвахме насам. Няма ли да ми кажеш какво е? — попита Мариса.
— И да разваля изненадата? — отвърна през смях старата графиня. — Не, разбира се. Хей, дете — рече тя с обич, — много си нетърпелива. Всичко с времето си.
— Виждаш ли как се отнасят с мен, Браяна? — рече раздразнено Мариса. — Без уважение към нежните ми чувства — Тя спря, скръсти ръце на гърдите си и благочестиво изпъшка: — О, нещастната аз!
Барбара и Браяна избухнаха в сърдечен смях.
— Може би трябваше да останеш в Лондон и да използваш дарбата си на сцената — предложи Барбара, — вместо да я разхищаваш сред нас. Ние сме твърде лоша публика за такъв талант.
— Дълбоко съм наранена от острите ти думи, grand-mere.
— Е, имам нещо, което ще разсее така наречената ти меланхолия, мила. — Барбара посочи с ръка към езерцето. — Виж.
Мариса се обърна. По водата спокойно се плъзгаха два лебеда — един черен и един бял.