Когато той свали скриващата лицето му монашеска качулка, ахна не само тя. Но именно нейния поглед бе видял той с единственото му останало око. Кам бе очаквал тя го утеши, да го успокои. Вместо това Алана се изправи и очите й замръзнаха за миг върху единствената му зеница. На мястото на единствения й син стоеше обезобразен сакат странник, слаб и бледен. Понякога нощем, в тишината, тя чуваше ехото на ужасния писък, който бе заглушил всичко. «Не» — бе въздъхнала отначало с немощен глас. «Не!» — бе изкрещяла след това и бе побягнала от стаята, за да се хвърли в леглото си.
Именно съпругът й Ангъс, бащата на децата й, я бе накарал най-накрая да се вслуша в здравия разум. Тя се бе затворила за всички в продължение на почти цяла седмица и скърбеше за това, което смяташе за загуба на съвършеното си дете. Най-после неохотно бе пуснала Ангъс в покоите си.
— Алана — каза той. — Не можеш да останеш тук завинаги, мила. Синът ти има нужда от теб.
В отговор тя сви рамене.
Той удари по масата с юмрук и разпръсна многобройните стъклени шишенца с парфюми, без да се интересува, че ще се разбият в каменния под.
— Ти си пълна глупачка, жено, ако не можеш да престанеш да мислиш само за себе си — прогърмя гласът му. — Държиш се така, сякаш детето е мъртво. Но той е жив! Разбираш ли това, Алана? Жив. — И досега можеше да усети как мощните му ръце я сграбчиха и разтърсиха, за да я накара да го погледне. — Не можеш ли да разбереш, че и мен ме боли като го виждам такъв? Той ми е син — каза Ангъс с глас, изпълнен с мъка. — Но аз го обичам, както и да изглежда. Не ме е грижа за лицето му, щом е жив. — Той я отблъсна от себе си и й обърна широкия си гръб, за да събере мислите си. — Не си ли спомняш, че го обичаше повече от Кенет или Дънкан? — попита я той, когато отново се обърна с лице към нея. — Обичаше го повече от мен — добави той с въздишка.
Сините очи на Алана се разшириха от удивление.
— Това не е истина, Ангъс.
— Истина е, Алана. — В сивите очи на Ангъс нямаше порицание. — Не оспорвай онова, което не можеш да промениш, любов моя. Не за това дойдох тук!
— Искаш да спиш с мен? — попита го прямо тя.
Ангъс я погледна с горчива усмивка.
— Да, мила, и ще го искам винаги, докато не ме заровят под тази земя, но не това е причината.
— Тогава какво?
Дълбокият глас на Ангъс отекна в просторната стая:
— Дойдох да ти кажа да престанеш да хленчиш, жено. Ти си му майка, жената, която го е родила. Остави собствената си болка. Помисли за Камерън, а не за себе си. — Той присви очи. — Смяташ ли, че можеш да направиш това? Или искам твърде много от теб? — С тези думи Ангъс я остави сама.
Думите на съпруга й разпръснаха самовглъбението й и я накараха да размисли над поведението си. Обаче бе прекалено късно.
Камерън бе напуснал семейството си. Физически той бе с тях, макар и да не напускаше покоите си, като предпочиташе да се храни в уединение. Утешаваше се с алкохол и тогава езикът му ставаше по-остър и по-студен.
Най-сетне Алана го повика при себе си. Вместо обич в единственото му синьо око тя откри само разочарование. Вместо приветлива усмивка на устните му откри само презрение. Опита се да му обясни, да потърси прошка.
Синът й отблъскваше всичките й опити.
Алана тъжно разбра, че една част от сина й е умряла в ръцете на жената, която го бе обезобразила, а друга — когато тя бе пренебрегнала неговото страдание и бе поставила собствената си мъка над неговата съвсем действителна болка.
Грешката й я преследваше непрестанно.
През отворения прозорец се чуваха възбудените крясъци на децата. Нейните внуци. Синовете и дъщерите на двете й по-големи момчета.
Той дори се бе опитал да отблъсне дъщеря си. Алана знаеше отлично, че синът й има незаконородена дъщеря, скрита в имението. Мег, жената на Кенет, й бе съобщила за любовната връзка на Камерън с една от нейните дами, някаква обедняла нейна братовчедка. Кам бе отказвал упорито на предложението й да прибере жената в замъка до раждането на детето. А то, въпреки че не бе заченато в законен брак, все пак бе Бюканън и заслужаваше с него да се отнасят подобаващо, да стане част от голямото им семейство.