— След седмица — отговори бързо Ангъс.
— Ами Елзбет? — попита Мег.
— Ще дойде с нас — потвърди Алана. — Детето принадлежи на баща си.
Ангъс знаеше колко трудно ще е за жена му да се откаже от опеката над внучката си точно сега, когато я бе намерила, най-вече защото Елзбет й напомняше толкова силно за Камерън. Детето представляваше последната истинска връзка с нейния син; да се откаже от него означаваше да загуби Кам отново.
— Ами ако жена му не се съгласи? — попита Дънкан.
— Не знам — каза Алана. — Трябва да вярваме, че Камерън ще направи онова, което според него е най-добро за дъщеря му.
Глава четиринадесета
Мариса яздеше Рем през зелените дорсетски хълмове. Денят бе прекрасен, топъл и слънчев, по небето плуваха пухкави бели облачета. Това щеше да бъде една от последните й възможности да поязди, както й се харесва. Довечера беше балът по случай венчавката й, на който бяха поканени местните благородници. Броят на поканите, изпратени от баба й, бе невероятно голям.
Съпругът й бе приел съобщението за това благосклонно. Мариса се бе изненадала. Тя си мислеше, че няма да му се хареса да бъде в центъра на вниманието.
Съпругът й, изглежда, бе човек на изненадите — от чудесната идея да й подари котето до съчетаването на нейния лебед с неговия елен върху новия печат, който бе поръчал да направят за графството. Жестът му бе докоснал чувствителна струна в сърцето й. Като израз на благодарността си тя специално избродира две кърпички за него. Тази сутрин ги даде на новия му прислужник, Кендъл, със заповедта да ги подари на графа, когато се облича за бала. Бе й приятно да види отново Кендъл, защото той бе още една част от нейното щастливо минало, още една връзка с баща й.
Бе прекарала почти цялото си време в планове за възстановяването на Фиц Хол и в разговори с баба си, тъй че все още не бе имала възможност да разпита съпруга си за разбойниците. Докато бяха тук, в Дорсет, нямаше повече инциденти, нито пък някакви неприятности.
Пред нея, отдясно на пътеката, се появи каменна къща. Мариса спря жребеца, чудейки се дали да продължи. Това бе домът на госпожа Бък. Заинтересува се, когато чу за пръв път за тази жена, и сутринта реши да дойде дотук и да я види.
Вратата на къщата се отвори и на прага застана жена, която можеше да е на всяка възраст между двайсет и четиридесет години. Мариса бе очаквала да види старица, прегърбена и изпосталяла. Жената обаче изглеждаше жизнена и силна.
— Очаквах ви — разнесе се ясният глас на жената.
Мариса замръзна. Госпожа Бък очевидно се обръщаше към нея. Графинята се поколеба за миг, като преценяваше възможностите си за избор. Можеше да обърне коня назад и да се престори, че изобщо не е чула думите й, или да продължи напред и да приеме поканата.
С усмивка на лице Мариса пришпори Рем. Около къща имаше ограда, също от камък. Зад нея пасяха спокойно млечна крава, три големи овце и овен.
— Добър ден, графиньо — каза госпожа Бък, докато отваряше дървената порта. — Влезте, моля. Домът ми не е такъв, с каквито сте свикнала, но мисля, че ще ви хареса.
Мариса скочи от седлото на едрия кон и завърза юздите на един железен стълб.
— Казахте, че ме очаквате?
— Наистина — отвърна госпожа Бък, погледна с възхита жребеца и извади от джоба на обикновената си бяла престилка морков. — С ваше позволение, графиньо?
Мариса кимна.
Госпожа Бък потупа жребеца по шията и му зашепна успокоително, докато му даваше лакомството. Рем бързо излапа моркова.
— Има сърце на победител, миледи.
— Да — съгласи се с гордост Мариса, — така е.
— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита госпожа Бък, насочвайки се към отворената врата.
— Да, благодаря — отвърна Мариса и я последва в къщата.
Не знаеше какво да очаква нито от къщата, нито от жената. И двете изглеждаха спретнати. Във въздуха се носеше аромат на подправки. Малкото дървени мебели бяха съвсем прости. В огнището бе окачено котле. Госпожа Бък отиде до него, взе един дървен черпак и разбърка съдържанието му.
— Това е само обядът ми, уверявам ви — съобщи тя. — Знам какво мислят мнозина тук: че съм вещица, поклонница на дявола. — Тя се изправи и погледна Мариса. — Това не е вярно, миледи.
— Ако смятах, че сте такава, нямаше да съм тук — каза Мариса и прибави с усмивка: — Нито пък вие.
— Занимавам се с лечителско изкуство — призна госпожа Бък. — За някои, които не разбират, това ме прави различна, подозрителна. Други, като старата графиня, ме приемат заради онова, което мога да правя, заради услугите, които мога да им окажа. Баба ви е мъдра жена, миледи. Животът й е погаждал много жестоки номера и все пак е оцеляла. — Госпожа Бък погледна прямо Мариса, очите й бяха бледосини, почти безцветни — графинята никога не бе виждала такива очи. — В това отношение вие много приличате на нея, повярвайте ми.