— Приемам това като комплимент — рече Мариса.
— Така и трябва, миледи. — Госпожа Бък отиде в ъгъла, вдигна капака на един глинен съд, взе две дървени чаши, напълни ги и ги сложи на изтритата букова маса. — Не е от фините вина, с които сте свикнали, но е добро.
Мариса издърпа един тежък стол и седна, вдигна чашата и отпи. Беше свежо, студено мляко с дебел каймак.
— Ще обядвате ли с мен?
По леко колебливия глас, с който бе зададен въпросът, Мариса предположи, че госпожа Бък не е свикнала да кани гости на масата си. Репутацията й несъмнено я държеше в изолация. Прекарала години в Ирландия, Мариса познаваше жени, които се занимаваха с лечителско изкуство. Те бяха уважавани, заемаха важно положение в селото или домакинството, особено в замъка на братовчед й Килрун. И ако тази жена притежаваше дарба да предсказва, би била много почитана.
Преди години Мариса се бе запознала с една стара жена, надарена със способността да предсказва. Току-що бе пристигнала в Ирландия, преведена тайно от Англия през Уелс от друг техен роднина, граф Рейвънсмур. Беше още дете и се боеше от непознати. Старата жена бе пралеля на съпругата на Килрун, член на тяхното семейство. Един ден, може би месец след пристигането й в Ирландия, докато Мариса играеше с една от братовчедките си на стрелба с лък, старата жена я повика. Бе наблюдавала децата в продължение на няколко минути. Мариса се подчини; жената взе ръката й в своята, затвори очи за няколко мига, после ги отвори и каза:
— Ще бъдеш любима дъщеря, обожавана съпруга и любяща майка едновременно; любов от любов ще се роди. Много ще теглиш, но наградата си струва да се бориш за нея.
Мариса потръпна. Бе изминало много време, откакто не си бе спомняла за този случай. Обожавана съпруга, Любяща майка. Щяха ли и двете неща да се случат?
— Безпокои ли ви нещо? — попита госпожа Бък, докато поставяше пред Мариса купа със задушен заек.
Мариса поклати глава и свали ръкавиците си за езда.
— Не. Само спомен от детството ми. Това, че съм тук, ме върна в миналото.
— По изражението ви бих казала, че споменът не е бил много приятен.
Мариса стисна ръце и опря брадичката си на тях.
— Не толкова неприятен, колкото объркващ.
Госпожа Бък не попита за повече подробности, а наведе глава и каза молитвата преди хранене.
Задушеният заек бе пълнен с ароматни подправки. Мариса се изненада от спокойствието, което изпитваше в къщата на тази странна жена. Не знаеше как да си обясни усещането, че може да й се довери.
Госпожа Бък разчисти съдовете.
— Бяхте любопитна да ме видите, нали?
Мариса остана доволна от прямотата на въпроса й.
— Да, така е — отвърна тя също толкова откровено. — Тъй като съм последната от рода Фицджералд и самият крал възстанови правото ми да нося титлата графиня Деран, трябва да държа под око всички, които живеят в земите ми, особено онези, които живеят в границите на имението.
— И най-вече онези, за които се говори много — заяви госпожа Бък.
Мариса се усмихна.
— Точно така.
— Нямам какво да крия, миледи. Мога да ви уверя, че не причинявам вреда никому. Единственото ми желание е да помагам, на когото мога. — Госпожа Бък се изправи, прекрасните й гъсти къдрици се разсипаха но раменете й. — Умението ми е Божия дарба, миледи.
— А дарбата ви да предсказвате бъдещето? — попита Мариса. — И тя ли е от Бога?
Госпожа Бък й отправи тъжна усмивка.
— Ще ви кажа истината, миледи. Тя е често и благодат, и проклятие.
— Как така?
— Благодат е, когато мога да помогна някому, да му доставя радост, а проклятие — когато виждам, че нищо не мога да сторя. По същия начин, по който, макар и да притежавате богатство и власт, миледи — подчерта тя, — и можете да осигурите спокойствие и сигурност, вие не можете да запазите членовете на семейството си от злини, ако съдбата им е такава.
— Можете ли да правите това винаги, или е просто шанс?
Госпожа Бък сви рамене.
— Не мога да призовавам провидението. Или го има, или не. — Тя се доближи до Мариса и взе нежната й ръка. — Вие търсите отговорите на много въпроси.
Мариса усети нежната топлина на ръката, която стискаше нейната, и се вгледа в изключително бледосините очи на госпожа Бък. Там откри почтеност, на която можеше да се разчита.