— Да, така е — отвърна тя.
— В такъв случай ще трябва да намеря вашите отговори.
— Сега?
— Не — отвърна госпожа Бък. — Ще дойда при вас по-късно днес — с ваше позволение.
— Разбира се — рече Мариса.
— Тъмната дама също трябва да бъде там.
— Тъмната дама?
— Имате една роднина, която се движи винаги с вас, нали?
— Да — отвърна Мариса, — братовчедка ми, лейди Браяна.
— Ще бъде добре и тя да е там. Не мога да обещая, че ще предскажа нещо, но ще опитам. — Госпожа Бък пусна ръката на Мариса. — Ще си тръгна преди да пристигнат гостите ви.
— Тогава ще ви очаквам, госпожо Бък. — Мариса се изправи и тръгна към вратата, като слагаше кожените ръкавици на силните си, фини ръце. — Благодаря за гостоприемството ви.
— И аз за ясната ви мисъл, миледи.
При този искрен комплимент Мариса се усмихна меко.
— Желая ви приятен ден.
Щом излезе, Мариса развърза Рем, стъпи на един голям камък, качи се на седлото и оправи дългата си пола. Вместо да тръгне по същия път, по който беше пристигнала, насочи коня си напред и го пришпори да прескочи оградата.
Той прелетя над нея, сякаш бе син на легендарния Пегас, с ликуващата Мариса на гърба си.
Камерън яздеше Ромул по павираните улици на малкото селце Фицпъмбъртън, търсейки хана «Короната и звездата». Само преди два часа бе получил съобщение от Джейми Ковингтън, който го молеше да се срещнат там.
Докато яздеше по тясната улица, на която се намираше ханът, забелязваше реакцията на селяните. Очевидно бе в центъра на вниманието на всички им, а някои направо го бяха зяпнали. Той знаеше, че може да очаква същото и на проклетия бал, който щеше да се състои тази вечер. Защо ли се бе съгласил да присъства? За да задоволи новата си баба? Може би. Или да си възвърне донякъде самоуважението? Бракът му го бе въвел в света, в който бе смятал, че няма да се завърне никога. А сега, по неволя, не можеше повече да остане скрит от хорските погледи. Мантията на граф Деран изискваше да го виждат, макар и само от време на време.
Изминалите няколко дни бяха наложили неговата намеса, тъй като новото му графство изискваше личното му участие. А допълнително възнаграждение бе това, че често беше в компанията на жена си и нейния — техния, поправи се той — управител, Робин де Уорт. Това бе своего рода обучение за него, тъй като научи колко много работа е необходима за управлението на огромните имения. Поради факта, че бе трети син в семейство, което притежаваше само един имот, никога не му се бе налагало да се занимава с делата на Тейрн, а като представител на краля се занимаваше с дворцовите дела в много малка степен. Но от опита си там и с други лордове в кралството Кам бе разбрал, че жена му е уникална дори сред мъжете. Бе лоялна към родовото си име и към отговорностите, които то носеше. Доколкото именията им осигуряваха постоянен доход, повечето благородници, той бе забелязал това, не се грижеха много за всекидневните нужди по поддържането им.
В края на улицата се виждаше «Короната и звездата».
Кам бе дълбоко озадачен от внезапното появяване на Джейми. Той бе изпратил вестител при Джейми след нападението над жена му и чакаше с нетърпение отговора му. Изглежда, че каквато и информация да бе открил приятелят му, не бе се осмелил да я довери на куриер.
От една хлебопродавница излезе момче с два самуна под мишница. Щом забеляза мъжа, облечен целия в черно и яхнал едър бял жребец, момчето премига няколко пъти и чак после поздрави:
— Добър ден, ваше благородие.
Кам наведе глава наляво и видя приветливата му усмивка.
— На теб също, момко — отвърна той, преди да продължи пътя си. Този единствен приятелски жест повиши настроението му и докато влизаше в двора на хана, Кам се усмихваше. Скочи от коня, подаде юздите на някакъв коняр на средна възраст и влезе в сградата.
Към него се приближи висок и як оплешивяващ мъж.
— С какво мога да ви помогна?
— Имам среща тук — каза Камерън. — С Джейми Ковингтън.
— Значи вие сте граф Деран? — попита любезно мъжът.
— Аз съм — кимна Кам.
— Прощавайте, че не ви познах, милорд — извини се ханджията.
— Не се безпокойте — отвърна Кам. — А сега, къде е приятелят ми?
— Той нае самостоятелна стая, милорд. Последвайте ме, моля. — Ханджията тръгна по извитата стълба.
Кам го последва бавно. Знаеше, че трябва да пази силата на здравия си крак за танците тази вечер. Ако изобщо можеше да се открие нещо добро в окуцяването му, това бе, че вече не му се налагаше да партнира на всякакви дами. Можеше да стои настрани и само да наблюдава. Никога не бе обичал официалните танци в двора в изгнание. А когато се върна, бе имал твърде много други приятни начини да прекарва времето си.