— Нямам какво да споделям — прошепна Браяна и извърна глава. — Уморена съм. Ако ме извиниш, ще те оставя, за да си почина. — Стана от стола и си тръгна. Черната й пола се влачеше по пода. Напоследък бе отслабнала и дрехите бяха широки за и без това слабото й тяло. На вратата се обърна и каза: — Благодаря ти за любезността, за цялата ти любезност към мен, мила братовчедке. Довечера ще нося с гордост подаръка ти.
Мариса се запита какво ли тежи толкова много на братовчедка й. Дали скръбта на Браяна не бе изсмукала цялата радост от душата й като жадна за кръв пиявица? Дали причината не бе в загубата на любовта? И ако бе така, защо самата тя желаеше страстно онова, което те оставя толкова опустошена, след като любимият си отиде?
Браяна бе съвсем друга преди да се омъжи. Сестрата на Килрун бе блестяща и пълна с живот, с искрящи очи и вечна усмивка. Двете бяха разговаряли часове наред, наслаждавайки се взаимно на компанията си. Именно на Мариса се довери Браяна, когато Донал Макбрайд й съобщи, че я желае за съпруга и че ще я поиска от брат й. Щастието на Браяна бе пълно, особено в деня, когато се венча за красивия Донал. Мариса си спомняше: тогава си помисли, че любовта между братовчедка й и Донал е като излязла от приказките на трубадурите. Сетне, когато видя отново Браяна, братовчедка й беше вече облечена в черно вдовица, а блуждаещите й кафяви очи бяха пълни със сълзи.
Това ли бе цената на любовта?
Госпожа Бък вървеше по дългата алея към входа на имението. Сърцето й бе натежало. Не бе казала на графиня Деран, че бе видяла проблясъци, откъслечни видения, в които участваше тя. Опасност дебнеше Мариса Фицджералд. Незнайна тъмна сила се подготвяше за разруха. Не й се яви ясен образ — само неясни усещания. Госпожа Бък знаеше, че трябва да предупреди графинята, но какво можеше да каже? Нали Мариса Фицджералд щеше да я помисли за луда.
Ами мъжа, когото видя, заключен в тъмнината? В примката на агонията? Кой бе той? По какъв начин бе свързан с графиня Деран? Госпожа Бък бе сигурна, че не е враг. Болезненият му вик, вик на ранено горско създание, я измъчваше непрестанно.
Съзнанието й бе изпълнено с реещи се видения, чакащи разгадката си. Болка разцепваше черепа й. Докато приближаваше към входа, усещаше подозрителните погледи на работниците. Хлад се спусна по раменете й, макар денят да бе топъл. Скоро щеше да настъпи нощта — а с нея, чувстваше тя, щяха да започнат и вълненията.
Тя вдигна месинговото чукало и потропа на тежката порта. Жената, която й отвори, я погледна недоверчиво.
— Какво правите тук?
Госпожа Бък се изправи гордо, пренебрегвайки враждебния й поглед, и с ясен глас каза:
— Имам работа с графинята.
Слабата жена присви очи.
— Каква работа?
— Това не ви засяга — заяви госпожа Бък. — Ако обичате, съобщете на лейди Деран, че съм тук.
— Почакайте — каза жената и затвори вратата под носа й.
Изглежда, жената се боеше дори да я пусне в къщата. Горчива усмивка изкриви устата на госпожа Бък. Ако наистина бе такава, за каквато я смятаха някои, щеше да накара тази жена да си плати за обидата. Всъщност обаче трябваше да я приеме спокойно и да си държи езика зад зъбите. Споменът за съдебния процес и екзекуцията на майка й като вещица от неколцина самодоволни пуритани никога нямаше да се изличи от съзнанието й. Ако не беше старата графиня, подобна съдба щеше да сполети и нея.
Вратата бавно се отвори.
— Графинята ще ви приеме — обяви жената. Гласът й изразяваше неверието, че господарката на дома допуска госпожа Бък на частна аудиенция в покоите си. — Това е Чарити — допълни тя, — личната прислужница на графинята. Тя ще ви отведе при нейно благородие.
— Благодаря — отговори госпожа Бък и последва прислужницата по широкото стълбище.
Чарити почука на вратата на всекидневната на Мариса и обяви:
— Госпожа Бък, миледи.
Мариса, която седеше на ниско канапе, стана и покани гостенката си.
— Заповядайте. Ще изпиете ли чаша шери с мен?
Госпожа Бък отиде до канапето и седна. На овална маса от черешово дърво имаше сребърен поднос, бутилка испанско вино и два малки сребърни бокала. Мариса ги напълни с рубиненочервената течност и предложи единия на гостенката си.
— Опитвали ли сте някога шери?
— Не, миледи — отговори госпожа Бък.
Мариса й се усмихна широко.
— Тогава ще изпитате рядко удоволствие. Това е вино от една от най-добрите винарни.
Госпожа Бък отпи малка глътка и откри, че леко пикантният вкус й харесва.
— Наистина е добро — каза тя.
Мариса, облечена в домашна рокля от мека материя в наситено винен цвят, изпи чашата си. От една страна, тя се безпокоеше дали госпожа Бък е споходена от ясновидството си, а от друга, бе нервна, че наистина може да е така.