— И за какво трябва да се чувствам виновна?
Госпожа Бък се приближи до нея и коленичи пред везаните й пантофки.
— Заради смъртта на съпруга и прислужницата ви.
— Откъде знаете? — задъхано възкликна Браяна.
Госпожа Бък се зарадва, че лейди Браяна не отрича твърдението й. Хладната маска на ирландската благородница бе свалена.
— Както казах на графинята, аз съм ясновидка. Понякога предсказанията ми са конкретни, но в повечето случаи са просто усещане за нещо. — Госпожа Бък хвана ръката на лейди Браяна. — Няколко нощи поред една тъмна дама навестяваше сънищата ми. Чух викове на скръб и болка. Кръв се стичаше по витото стълбище. После видях телата на млад мъж и стара жена. Когато графинята ме посети днес, усетих, че тъмната дама от сънищата ми е наблизо.
Браяна издърпа ръката си и шепнешком попита:
— Какво мислите да правите сега?
— Нищо.
— Нищо? — удиви се Браяна.
— Да, миледи. Какво да правя според вас? Просто ви го казвам.
— И защо?
— Защото трябва да пропъдите чувството си за вина. Защото ако то остане във вас, не ще преживеете живота, който ви очаква.
— Какво искате да кажете? — попита Браяна с пълни със сълзи очи.
— Не е било по ваша вина. Онова, което се е случило, е трябвало да се случи.
— Вие не разбирате — каза Браяна почти разплакана. — Щях да успея да предотвратя трагедията, ако не ми липсваше смелост! — Без сама да знае защо, Браяна се довери на тази непозната.
— Не, миледи. Те са избрали своя път, както трябва да направите сега и вие. — Госпожа Бък стана. — Уроците на живота често са горчиви. — Тя хвърли поглед на роклята, която лежеше на леглото, и се усмихна: мъжът, когото бе видяла в сънищата си, щеше да бъде доволен. — Щастието е пред вас, миледи, стига да прокудите миналото от ума си.
В стаята се смрачаваше: бавните сенки, проникващи отвън, поглъщаха светлината.
— Трябва да ви оставя. Сбогом, госпожо.
С пълни с влага очи Браяна изпрати гостенката си и щом вратата се затвори, сълзите, които досега бе сдържала, бликнаха. Тя се разрида, раменете й се разтърсваха от огромната й болка.
Конникът видя самотната женска фигура на пътя точно преди галопиращият му жребец да връхлети върху нея. Той дръпна юздите и големият кон се изправи на задните си крака, сякаш бе полетял във въздуха.
— Луда ли си, жено? Можех да те убия! — гневно викна Кам.
Жената, стресната за миг от едрото животно, близнак на онова, което сутринта бе яздила графинята, вдигна глава и видя лицето на мъжа.
Кам позна втренчения й поглед и устата му се извиха присмехулно.
— Простете, че ви уплаших.
Гласът му проникна в нея със силата на забит кинжал. Тя разпозна и гласа, и човека и пое дълбоко дъх.
— Не сте ме уплашили, сър. Просто се бях… улисала. — И тя наистина се беше улисала, защото не позна веднага гласа, който бе чула да вика в агония. — Простете ми. Мислите ми бяха далеч оттук.
— Това е очевидно, госпожо. Трябва да сте по-внимателна.
Заля я почти непреодолима болка, обгори я, сякаш кожата й се бе допряла до огън. Усещането бе толкова силно, че тя загуби свяст.
Кам скочи от коня, коленичи до нея и свали ръкавиците си. Пипна я. Гладката й плът бе топла. Бледите й очи бяха отворени и унесени.
Той видя един слуга от конюшнята, извика му да донесе вода, повдигна главата на госпожа Бък и каза:
— Не мърдай, жено.
Тя лежеше неподвижно, усещайки силните му ръце. Дори в оскъдната вечерна светлина можеше да види белезите по едната страна на лицето му. Върху едното му око имаше черна превръзка, прикриваща онова, което бе отдолу. Това беше мъж, който бе познал почти нечовешки страдания. Мъж, осъден поради гордост и стечение на обстоятелства на мрачен и мъчителен живот.
Момчето се върна с кофа вода и черпак.
— Да извикам ли някого, милорд?
Милорд. Сега госпожа Бък знаеше кой бе онзи безлик непознат. Това бе граф Деран, оженил се наскоро за Мариса.
— Не, върви си и ти — отговори Кам. Момчето се отдалечи бежешком, а той се обърна към госпожа Бък:
— Ето, изпийте това.
Тя пи. Водата я освежи и възвърна духа й.
— Благодаря ви, милорд.
— Можете ли да станете? Имате ли нужда от помощ?
— Ще се оправя, милорд.
Кам внимателно се изправи и протегна лявата си ръка да й помогне. Щом отново застана на крака, госпожа Бък леко се усмихна.
— Милорд Деран, аз съм госпожа Бък.
— Вашата репутация на лечителка ви предшества, госпожо.
«А страданието предшества теб» — помисли си тя. Да, тя бе в състояние да отиде при графинята и братовчедка й и да сподели с тях виденията си, но този мъж бе различен. Стени, здрави крепостни стени го обграждаха; само силна и дълбока любов би излекувала раните на тази душа и би разрушила укрепленията, които го държаха в плен.