— Ако някога мога да ви бъда от полза, милорд трябва само да ми кажете.
Думите й му се сториха искрени.
— Бог да ви пази, госпожо — каза той и хвана юздите на Ромул. Жребецът изцвили и заудря земята с копита.
— Спокойно — тихо промълви той на животното.
Госпожа Бък потръпна. Въздействието на този прелъстителен глас би стоплило сърцето дори на девица, колкото и да се съпротивлява. Той бе като натрапчива мелодия, проникваща право в душата. Това бе мъж, чиято любов си струваше всички усилия. Той бе по някакъв начин свързан с опасността, заплашваща графинята, защото госпожа Бък видя в ума си някаква фигура. Тя принадлежеше на жена, макар и лицето й да бе скрито. Опита се да я види по-ясно, но видението изчезна толкова бързо, колкото се бе и появило. Прощалните й думи към графа бяха:
— Бъдете внимателен, милорд, защото миналото все още ви преследва.
Глава шестнайсета
Докато се обличаше за бала, Камерън размишляваше върху прощалните думи на госпожа Бък. «Миналото все още ви преследва.» Какво, по дяволите, искаше да каже? Той стоеше неподвижно, докато камериерът подреждаше воланите на бялата, завършваща с дантели риза, подаваща се изпод черния му жакет. През разрезите на жакета се виждаше бляскавата сребриста подплата. Сребърни лентички украсяваха колана и крачолите на черния му брич. Чорапите му бяха също черни, с широки, обточени със сребро панделки на колената.
— Изглеждате чудесно, милорд. Нейно благородие ще бъде много доволна. — Камериерът отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.
— Така ли мислите? — повдигна тъмнорусите си вежди Кам.
— Да, милорд.
За Бога, този слуга бе пълен глупак. А всъщност и самият той не бе по-разумен. Само заради нея бе наел местния шивач, инструктирайки го точно как и какво желае. Бе разбрал, че покровителството на граф Деран означава много за търговците от Фицпъмбъртън. Нищо не можеше да им попречи да изпълняват бързо желанията на графа. Заради щедрите възнаграждения, които плащаше, те биха пренебрегнали дори физическите му недъзи, когато имаха работа с него. Съзнаваше, че те се преструват, че не забелязват лекото му накуцване, обезобразените кости на лявата му ръка, черната превръзка на окото. Без съмнение му се присмиваха зад гърба, но никой жив мъж не би се осмелил да му се присмее в лицето.
Кам се приближи до малкото огледало в позлатена рамка, което бе позволил да поставят в стаята. Току-що измитата му тъмноруса коса се спускаше на едри вълни върху широките му рамене. Той повдигна бавно дясната си ръка и закри едната половина от лицето си. Взря се в отражението пред себе си. Лявата му ръка се сви в юмрук, ноктите се забиха силно в дланта му. Как копнееше да строши стъклото, да изтрие живия лик, който се отразяваше в него.
Юмрукът му се разтвори, дясната му ръка се отпусна. Да, миналото винаги щеше да бъде с него; той никога нямаше да може да му избяга, защото го носеше непрестанно на лицето си.
Тази вечер щеше да бъде изпитание за храбростта му. Всички, които щяха да дойдат, вече знаеха за физическия недъг на мъжа, за когото се бе омъжила Мариса Фицджералд. Мълвата, той отдавна бе разбрал това, имаше по-бързи криле от тези на Кралската куриерска служба.
«Нека ме гледат, по дяволите» — реши Кам и отправи прощален поглед на мъжа в огледалото. Покри го невидимо наметало от гордост. Той бе Камерън Алистър Бюканън, граф Деран, когото Чарлз II бе дарил с богатство и власт. Това бе той.
— Забравихте нещо, милорд — каза Кендъл и очите му блеснаха дяволито.
— Какво, моля?
— Това — съобщи Кендъл и подаде на господаря си пакетче, обвито в небесносиньо кадифе.
Кам дръпна копринената панделка. В гънките на кадифето лежаха две кърпички. Той взе едната и подаде другата в кадифената й опаковка на Кендъл. Бе изящно изработена, с вплетени един в друг инициали Ф и Б.
Фицджералд и Бюканън.
Скоро телата им също щяха да се преплетат в едно. Кам се закле в това.
Мариса бе нервна, дори леко трепереше.
— Побързай, Чарити!
Чарити се усмихна на нетърпението на господарката си: тази вечер обичайното спокойствие на графинята бе нарушено. Тя пристегна връзките на роклята и корсажът повдигна гърдите на Мариса още по-високо над накъдрената бяла дантела. После оправи ризата, закопчавайки я със скъпоценни закопчалки така, че да се вижда сребристият сатен на долната риза, и накрая отиде да донесе на Мариса пантофките от бяло кадифе, украсени с малки перли и диаманти.