Мариса чуваше музикантите, събрани в галерията, и мелодичните звуци на клавесините и виолите. Чарити й бе казала, че мнозина от гостите вече са дошли. Баба й щеше да ги забавлява долу, докато станеше време да представи внучката си и нейния съпруг на събралото се общество. Мариса се радваше, че се сети да покани Джейми Ковингтън, защото разбираше, че за съпруга й е изключително трудно да се изложи на публично внимание. Той щеше да има нужда от приятел, на когото да се доверява.
Кам бе много важен за нея и тя бе склонна да отиде дори още по-далеч в търсенията си.
Погледна отражението си в огледалото и бузите й поруменяха, като видя колко добре й стои роклята. На всяка китка носеше перлени гривни, затегнати с диамантени закопчалки. На шията си бе поставила перлено колие. На ушите й блестяха перли и диаманти.
— Изглеждате прелестно, миледи — каза Чарити с въздишка.
— Благодаря — отговори Мариса. — Виждала ли си ветрилото ми?
— Ето го, миледи — каза Чарити и го вдигна от леглото.
Мариса го отвори. Въпреки че вечерта бе хладна, тя имаше нужда от него.
— Можеш да съобщиш на слугата на графа — Кендъл, че очаквам съпруга си, за да слезем по стълбите заедно.
— Веднага, миледи — каза тя и напусна покоите на графинята с широка усмивка. Нейно благородие със сигурност щеше да прекара нощта с господаря чудесно. Все пак беше странно, че не споделят едно легло, макар и да са вече женени. Понякога, когато смятаха, че никой не ги вижда, си разменяха потайни погледи, бързи и напрегнати, и Чарити не винаги ги разбираше. Наистина, според нея негово благородие не бе най-красивият мъж на света с всичките тези белези и изобщо с целия си вид. Но пък нито бе прекалено строг, нито се опитваше да глези нея или която и да било от другите прислужници. Според нейните наблюдения той спазваше категорично брачните си обети. Това я радваше, защото Чарити обичаше много господарката си. В Лондон бе чула разкази за дивашките нрави на двора, за развратници, които скитали из града, търсейки нови завоевания. Чарити знаеше, че като слугиня тя и всички като нея се водят лесно достъпни за повечето мъже с високо положение. Фактът, че остана девствена по свой избор, бе просто късмет в свят, който изобщо не се вълнуваше от това.
Кендъл отвори вратата и Чарити му се усмихна — познаваше добре слугата на негово благородие, също местен жител от Дорсет. Дребното му, жилаво тяло, наследено от ирландското семейство на майка му, запречваше вратата.
— Да?
— Нося съобщение от нейно благородие — обяви важно Чарити.
Кендъл вдигна вежди и повтори:
— Да?
— Графинята очаква съпруга си — отвърна Чарити.
— Тогава — чу се гърленият глас на графа зад Кендъл, — нека не караме госпожа съпругата ми да чака, нали?
Джейми Ковингтън наблюдаваше насъбралото се в огромната зала множество. Десетките мъже и жени се смееха и бъбреха, а погледите им постоянно се стрелкаха към широкото стълбище, в очакване на началото на представлението. Защото това си бе представление, реши Джейми. Неговият приятел щеше да бъде за пореден път обект на всеобщо внимание, както и съпругата му. В какво щяха да превърнат тези провинциалисти Камерън Бюканън? Светлокафявите очи на Джейми огледаха залата, преценявайки събралите се. Трудно беше да съди.
Стройна тъмнокоса жена в другия край на пълното с хора помещение привлече погледа му. Дъхът му секна за миг. Когато тя извърна глава и гъстите черни къдри се разпиляха по голите й рамене, той я позна. За Бога, тя бе прелестна! Това бе лейди Браяна О’Далей Макбрайд, но тази вечер бе оставила черните си вдовишки одежди и вместо тях носеше рокля с бронзов цвят. «Кожата й сякаш искри» — помисли си той. Украшенията на шията, китките и ушите й бяха зашеметяваща колекция от безценни рубини.
Джейми откри, че без да иска, тръгва право към нея. Физическото вълнение, което бе усетил в Лондон в нейно присъствие, сега бе по-силно. В тази мълчалива красавица имаше нещо, което го привличаше. Чувстваше се като човек, който дълго е бил сляп и внезапно е съзрял силна светлина.
— Лейди Браяна — каза тихо Джейми.
Браяна, която бе видяла Джейми да се придвижва към нея, вдигна глава и го погледна право в лицето. Първоначалното й вълнение изчезна, щом срещна топлия му поглед.
— Здравейте, господин Ковингтън — отвърна тя на поздрава му. В гласа й се усещаше топлота.