Мариса вдигна очи от здраво стиснатия в ръката й лист и погледна Кендъл.
— Вие знаете?
— Да, миледи.
— Какво се е случило, Мариса? — попита вдовстващата графиня. Само за няколко мига лицето на внучката й от замислено бе станало щастливо.
Трябва да се заема с нещо изключително спешно и важно, grand-mere — отвърна Мариса. Сърцето и туптеше радостно в гърдите. Камерън бе спазил обещанието си.
Мариса бързо стана и нареди:
— Да тръгваме, Кендъл!
— Къде отиваш, Мариса — чу се гласът на баба й.
«При мечтата си, grand-mere» — искаше й се да извика. Вместо това тя поспря на стълбите, за да вземе пелерината си. Барбара, Браяна и Джейми гледаха озадачено.
— Да реша един твърде неотложен проблем — каза тя и излезе.
Глава осемнадесета
Лейди Браяна вървеше по алеята към езерцето. Бе взела салфетка, пълна с трохи, за да нахрани лебедите, но съзнанието й бе заето с въпроса какво бе накарало братовчедка й да побегне, без да довърши закуската си.
Отекна далечна гръмотевица. Тя вдигна глава и се взря в сивото небе. Скоро щеше да завали. Щеше ли дъждът да измие тъгата и болката, престъплението, всичко, за което съжаляваше в живота си, и да пречисти душата й? Не, нямаше, не можеше. Болката й беше до живот.
Съжаляваше, че не взе участие в танците предишната вечер. Колко чудесно би било да приеме предложението на Джейми Ковингтън, да остане с него, да танцува, да изпита удоволствието от движението в ритъма на музиката.
Бе наблюдавала със завист как братовчедка й танцува с Джейми и бе тактувала тихо с крак, седнала на стола си. Бе слушала вдовстващата графиня разсеяно, скришом гледайки танцуващите и най-вече добрия приятел на Камерън Бюканън. Именно тогава очите й срещнаха открития му поглед.
Колко различен бе той от силния, понякога мрачен съпруг на братовчедка й. Джейми бе мил. В съпруга на Мариса тя усещаше явна, макар и овладяна мощ, а в Джейми виждаше само приятен мил кавалер.
И все пак Браяна откри, че изпитва влечение към Джейми като мъж. То се бе появило внезапно и без предупреждение. След Донал тя умишлено отблъскваше този импулс. Вече веднъж се самоизмами, като взе моминското си увлечение за истинска любов.
Трябваше да признае, че Джейми не приличаше по нищо на Донал.
Но, питаше я заядливо някакъв вътрешен глас, откъде можеше да е сигурна? Донал не бе разкрил истинската си природа пред нея преди да се венчаят.
Браяна не се питаше откъде е сигурна — тя просто приемаше, че Джейми Ковингтън не е втори Донал Макбрайд. Навярно поради това, което бе видяла предишната вечер в кафявите му очи, които, според нея, я гледаха с възхищение. Очите на Донал, припомни си Браяна, бяха егоистични, копнеещи само за собственото му удовлетворение.
Тя се приведе над тревата и започна да хвърля парченца хляб на спокойно плуващите лебеди. «Колко са красиви — помисли си тя с лека усмивка. — Толкова спокойни и кротки.»
«Колко е красива» — мислеше си Джейми, приближавайки се към нея. Изглеждаше спокойна, почти като лебед в черните си траурни дрехи. Дамата от езерото, потънала в собствената си тъга, скрита дълбоко в черупката на мъката си.
С всеки изминал ден той откриваше, че е все по-силно влюбен в Браяна — в нежната й усмивка, в кроткия й смях, в милия й характер.
Пое дълбоко въздух. Препятствия затваряха пътя към любовта му. Какво изпитва към него тя? Това бе първата му грижа. Той бе англичанин протестант, а тя — ирландска католичка. Тя бе дъщеря и сестра на граф, кръвно свързана с два други знатни рода, а той нямаше титла и не искаше да се нагърбва с допълнителните отговорности на високия обществен статут. Нямаше и семейство. Разполагаше със скромно състояние, напълно достатъчно, за да издържа съпруга в значителен разкош, но щеше ли да бъде достатъчно за жена, навикнала на богатство далеч по-голямо от неговото?
А и можеше ли друг мъж да измести любовта, която тя сигурно бе изпитвала към покойния си съпруг? Знаеше, че тя наистина тачи паметта на Макбрайд, защото стриктно се придържаше към траура си. Навярно никой не би могъл да замести Макбрайд в сърцето й. Или пък, ако не е така, би ли могъл друг мъж, би ли могъл той да внесе поне малко щастие в живота й? С желание би приел и съвсем мъничка част от сърцето й, ако тя можеше да му даде само това.
— Лейди Браяна? — изрече меко Джейми.
Браяна се сепна. Смяташе, че е сама, като се изключат лебедите и някаква патица.
До нея стоеше той, мъжът, който за броени дни се бе превърнал някак си във важна част от живота й. Бе заел постоянно място в ума й, а, опасяваше се, и в сърцето й. Дали това бе любовта, която предсказа госпожа Бък? Или тя погрешно бе приела неговата любезност за нещо повече?