Изчервявайки се от мислите си, Браяна се надигна. Ръката на Джейми бе пред нея, предлагайки силната си подкрепа. Тя я пое. Хвана се за здравите му, вдъхващи спокойствие пръсти и внезапно почувства сигурност. Ръцете на Джейми можеха да успокояват. Ръцете на Донал бяха големи, груби и способни да причиняват само болка.
— Нямахме възможност да разговаряме много на закуска — каза той.
— Да — съгласи се Браяна.
— Как сте? — запита той, все още държейки ръката й. Тя бе топла и мека. И толкова приятна!
— Ами добре — отвърна тя и внезапно усети свян от присъствието му.
Джейми се проклинаше. Искаше му се да притежава поне малко от уменията на Кам както да води разговор, така и в отношенията с жените. По дяволите, колко неловко се чувстваше! Опитът му с жените бе нищожен. В Лондон живееше в свят на лесни завоевания и случайни сношения; бе открил, че този живот е противен на природата му. Бившият съпруг на Браяна сигурно е бил много добър и изкусен любовник, опитен в изкуството да ухажва и печели жените, подобно на краля и Кам. Какво би могъл да предложи на жена, навикнала на вълнуващ мъж? Преценяваше се като спокоен човек, отдаден на четенето и играта на шах. Много отдавна бе приел прякора Кралския пуритан.
И все пак желаеше лейди Браяна за другар в живота.
Дали тя ще си помисли, че общественият му статут не е достатъчно висок? Дали ще се присмее на намерението му и ще сметне, че той може да служи само на амбициите, но не и на сърцето й?
Отново проехтя гръмотевица, този път по-близо.
— Трябва да се връщаме — рече Браяна.
Джейми стисна ръката й още по-здраво и я поведе към къщата.
Дъждът заваля, преди да стигнат. Бяха целите мокри, дрехите залепнаха по телата им. Едва успяха да стигнат до беседката, където намериха заслон.
— Можем да останем тук за малко, да почакаме и да видим дали бурята ще утихне — предложи Джейми, отмятайки мократа коса от широкото си чело.
Браяна, която пусна ръката му тъкмо преди да влязат в беседката, бе цялата мокра, задъхваше се. Черната й рокля бе натежала от водата и очертаваше стройното й тяло. За този мъж, свикнал с жените от кралския двор с тяхната пищна, прелъстителна красота, сигурно изглеждаше като проскубана сврака, слаба и черна.
Тя се разтрепери.
— Позволите, госпожо — каза Джейми, съблече жакета си и го наметна на стройните й рамене.
Браяна му бе благодарна. Дрехата му бе мокра, но все пак осигуряваше поне малко топлинка.
— Благодаря — промълви тя.
Дъждът валеше като из ведро. Браяна и Джейми се притиснаха по-плътно един към друг. Седяха на мраморната пейка и се вглеждаха и вслушваха в силния дъжд, подслонени сред розите, чийто аромат се носеше тежко из въздуха.
Браяна въздъхна, стоплена от присъствието на Джейми. Дъждът вече нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе спокойствието от близостта на този мъж.
Джейми протегна ръка, за да оправи разбърканите й влажни черни кичури, погали ги, задиша учестено и ги приближи към устните си.
— Какво правите? — попита Браяна и се обърна към него.
Джейми пусна косата й и се наведе към гладките й устни, към разширените й златисто-кафяви очи, които премигваха от объркване. Устните му бавно докоснаха нейните устни.
Браяна бе удивена, дори стъписана. Седеше неподвижно и с ужас очакваше Джейми да притисне необуздано устни към нейните, както бе правил Донал в онези редки случаи, когато бе насилвал устата й, преди да насили тялото й.
Устните на Джейми обаче бяха меки и нежни и не носеха заплаха.
Тя се отпусна и се отдаде на нежността на мига.
Джейми я притисна по-силно, неспособен да повярва, че прегръща жената, която обича, и окуражен продължи да я целува.
Паника изпълни гърдите на Браяна. Чувстваше се като прежда за гоблен, която се разплита в ръцете на Джейми, и го отблъсна. «О, Майко Божия, какво ли си е помислил за мен!» Тя скри очите си с ръце и промълви сподавено:
— Простете ми!
И преди Джейми да реагира, избяга от беседката, захвърляйки жакета му.
Съвсем объркан, той гледаше след нея. Какво лошо бе направил?
Кам слушаше поройния дъжд, който се изсипваше върху покрива на селската къща. Отвори вратата и се вгледа навън. Чакаше Мариса. Тя вече трябваше да е тук. Студената влага се просмукваше през тънката му риза. Кам затвори вратата и се приближи до огъня, за да се постопли.