— Защо?
Кам срещна погледа й и промълви единствено:
— Не мога да ви кажа.
— Не можете или не искате?
Той само присви широките си рамене. Зелените й очи потъмняха от гняв.
— Не можете да ми кажете дали това, което се случи между нас, бе както трябва?
— Какво знаете вие за това как трябва? — отговори Кам на въпроса й с въпрос.
— Но защо, защо? — възкликна тя.
— Имах си причини — рече той, използвайки възможността да отпие отново от чашата.
— Тогава помогнете ми да разбера какви са те — помоли Мариса.
— Това не ви засяга.
— Лъжец! — яростно каза тя.
Единственото синьо око на Кам потъмня.
— Дръж си езика, момиче!
— Аз съм Фицджералд! Ние не се спираме пред заплахи.
Кам протегна ръка и сграбчи нежната й китка.
— Сега сте Бюканън, миледи. По име и в действителност.
— И дойдох доброволно при вас — парира го тя.
— Да, знам — призна той и пусна ръката й.
— Тогава защо ме завързахте като престъпница?
Кам остави въпроса й без отговор и започна да се храни.
Раздразнена от нежеланието му да отговори на въпроса й, Мариса заби зъбите си в една ябълка, наслаждавайки се на вкуса й. С развързани ръце тя можеше да направи всичко, каквото поиска. Пред няколко часа бе искала да прегръща съпруга си, да усеща кожата му под пръстите си, да изследва тялото му така, както той бе правил с нейното. Помнеше какво бе усещала, когато бе докосвала Камерън в беседката и в неговата стая в странноприемницата, когато бе дошла да му поднесе благодарността си за това, че бе спасил живота й.
«Майко Божия!» — помисли си Мариса и впи поглед в него, оставяйки плода на масата. Изведнъж бе открила отговора на въпроса защо я бе завързал. За да не й позволи да го милва!
— Не искахте да ви докосвам, нали? — запита го тя открито.
Лицето на Кам остана безучастно; единственото, което тя забеляза, бе опъването на лицевите му мускули.
Но Мариса вече бе открила отговора.
Трябваше да се досети, че тя ще отгатне. Бе прекалено прозорлива и интелигентна, за да бъде заблуждавана дълго време. И все пак той още не искаше да признае истината. Малко лъжа би го предпазила — така щеше да държи Мариса на сигурно разстояние от сърцето си.
— Решителна сте, миледи. Ще ви позволя това — изсмя се рязко Кам. — Да, аз си имам причини. И най-важната е да имам наследник от вас. — Гласът му я преряза със студената точност на стомана.
— Дете?
— Да, дете. Син, надявам се.
— Това все още не обяснява…
— За Бога — прекъсна я той, — трябва ли да ме карате да ви казвам всичко?
— Да — настоя тя, смятайки, че накрая той ще й се довери.
— Взех единствената част от тялото ви, която желаех, от която имах нужда — каза той грубо. — Не ми е притрябвало да се държим за ръце.
Лицето на Мариса пребледня. Повдигна й се от вида и мириса на храната.
— Докато ви яхах, си мислех за жената, която обичам — каза Кам. — Именно нейните ръце копнеех да ме прегръщат… — Той казваше истината, но Мариса не можеше да знае това — защото именно тя бе тази жена. После добави: — Щом не мога да я имам, няма да позволя това и на никой друг.
Мариса се изчерви от унижение. Тя бе тъпа, влюбена глупачка. Съпругът й беше влюбен в друга жена.
— Обичате другата и все пак се оженихте за мен?
— Аз съм лоялен поданик на Негово величество. Бракът с вас ми донесе повече, отколкото някога съм мечтал.
Любовта бе за него най-богатата й зестра.
— Както и аз — равнодушно призна Мариса собствената си лоялност. — Моля се семето ви да покълне, за да не ви се налага пак да изпълнявате тежкия си дълг.
— Не е необходимо да ви обичам, за да спя с вас.
«Не е необходимо, но е така» — тези думи останаха неизречени.
— Извинете ме — каза Мариса и стана. — Нямам апетит.
Нямаше да позволи на Камерън да я види как плаче. Тръгна към вратата и излезе гордо, преди сълзите да потекат по бузите й.
Кам също бе загубил апетита си. Съзнателно бе отблъснал единствената жена, която желаеше. Възпирайки вика, който заплашваше да избликне от устата му, той стана, блъсна силно масата и разсипа храната по каменния под. Погледна към вратата. Беше тихо. Можеше да й каже…
Не, за него времето бе свършило.
Мариса изтича до малкия обор. Сълзите изгаряха очите й. Обяснителните думи и последвалите ги действия на Камерън я бяха разгневили и наранили.
Ромул и Рем я посрещнаха с приятелско цвилене. Тя се огледа и забеляза двете седла, подпрени на стената. Развърза Рем и го изведе от яслата. Хвърли седлото на гърба му и го затегна. Знаеше, че не може да остане повече тук. По-скоро би рискувала да се върне сама, отколкото да остане. Качи се на някаква дървена бъчва и яхна коня. Изви се, за да го изкара през вратата, и после го пришпори в галоп.