— Това е проклятието и спасението на рода Фицджералд — каза тя. — За моите стари очи бе ясно, че си дълбоко влюбена в съпруга си.
— Разбрах колко много го обичам едва когато се отзовах на поканата му.
Старата графиня я изгледа продължително.
— В нашия род или е всичко, или е нищо. — Тя забеляза блясъка на сълзи в премигващите зелени очи на внучката си и я попита остро: — Нарани ли те?
Мариса кимна.
— Но не така, както си мислиш, grand-mere. Той нарани гордостта ми — и сърцето ми.
— Обясни ми.
— Исках бракът ми да е истински.
— Във физическия смисъл?
— Да — призна Мариса. — Отлагахме твърде дълго — но сега бях готова и ми се струваше, че и той е готов.
— Не те ли взе? — повдигна брадичката й с ръка лейди Барбара.
Мариса се изчерви; Барбара вече бе получила отговор на въпроса си.
— Какво не беше наред? — Навярно шотландецът е бил прекалено земен, прекалено опитен любовник за внучката й. Мариса бе страстна, това Барбара можеше да види сама — макар внучката й да бе невинна. Мариса бе жена, която трябваше да бъде ухажвана и спечелена, а не тъпкана под нечие дребнаво мъжко самомнение.
Мариса се запита как да започне разказа си. Стройните й рамене потръпнаха. Тя реши да бъде пряма.
— Преди да ме направи своя жена, той ме завърза за леглото.
— Наистина ли? — извика Барбара и си помисли, че за брака им е малко рано за такива неща.
— Хвана ръцете ми и ги завърза — каза бавно Мариса, — с плат, боядисан в цветовете на неговия клан, за таблата на леглото, тъй че да не мога да го докосвам или прегръщам. Умолявах го да ми каже защо. Отначало отказваше, после неохотно ми каза, че обичал друга жена и че целта му била да ми направи дете. Наследник на неговото графство. — Мариса спря и пое дълбоко дъх. — Ако не можел да бъде в ръцете на жената, която обичал, не искал никоя друга. Когато ме искал за съпруга, мислел за друга жена — завърши Мариса с глас, подрезгавял от вълнение.
— Затова ли се върна тук? — запита Барбара.
— Не можех да остана там — обясни Мариса.
— Защото се почувства предадена?
— Да — отвърна кратко Мариса.
— Казваш, че е признал любовта си към друга жена пред теб?
— Да.
— В такъв случай, мила моя — упрекна я баба й, — от теб зависи да промениш отношението му.
— Какво искаш да кажеш? — запита Мариса озадачена.
— Сражавай се за съпруга си с оръжията на жена. Ти си Мариса Фицджералд. Плът от моята плът! — подчерта старата жена.
— Как? — Мариса изглеждаше заинтригувана.
— Отвращава ли те правенето на любов?
Бузите на Мариса отново се изчервиха.
— Не.
— Докосва ли те той? — продължи Барбара.
— Да.
— Къде?
Мариса отправи изненадан поглед към баба си.
— Защо ти е да знаеш?
— Приеми, че не съм задоволена от твоя отговор.
Барбара погледна внучка си с окуражителна усмивка.
— Ръцете му бяха изключителни, grand-mere. Те бяха навсякъде по мен — каза Мариса.
— Хареса ли ти?
«Хареса» бе твърде слаба дума за онова, което бе почувствала, когато магьосническите му пръсти я бяха милвали цялата.
— Извънредно — отвърна тя.
— А болката?
— Тя нямаше значение — отговори честно Мариса, — защото означаваше, че съм вече наистина жена.
— А после? — попита Барбара. — После достави ли ти удоволствие?
Мариса се усмихна.
— Като нищо, което някога съм преживявала. В един момент — призна тя — помислих, че умирам, grand-mere. Чувствах се, сякаш отлитам.
— Това е добре — каза Барбара и стана от тапицирания с кадифе стол. — Хората от рода Фицджералд никога не се предават — добави тя с усмивка, — освен ако това не отговаря на целите ни. — Тя тръгна към вратата. — Имам нещо, което ще ти отвори очите за възможностите ти. Една жена трябва винаги да знае и да използва всички възможности. Ще се върна след мъничко.
Барбара изпълни обещанието си и след по-малко от половин час донесе на Мариса някаква книга. Тя бе подвързана в гладка, изтъркана кожа, със златна закопчалка. Старата жена я подаде на внучката си.
— Дядо ти открил това в един парижки магазин — усмихна се закачливо Барбара. — Той знаеше, че събирам украсени ръкописи, и когато видял този, го купил за мен. Вътре пише, че се основава на някаква книга от Изтока. Написан е на френски и се разказва за приключенията на един рицар и неговата дама. А сега ще те оставя. Приятно четене. — Тя целуна Мариса по бузата и излезе.
Мариса изчака, докато баба й си отиде, и взе книгата в леглото заедно с няколко свещи, които постави на масичката до него. Бегъл поглед я увери, че котето е в кошничката си. Тя си легна, пооправи няколко от напълнените с гъши пух възглавници, завъртя ключето и отвори книгата.