Но Хенри постоянно я притискаше, провокираше, опитваше се да влезе под кожата ѝ… по начини, с които тя намираше за все по-трудно да се справя.
4.
Хенри остана, след като другите си тръгнаха — уж за да ѝ помогне да разчисти бъркотията. Но Мариана знаеше, че зад това се крие още нещо, с него винаги беше така. Той се въртеше мълчаливо, наблюдавайки я. Тя го подтикна:
— Хайде, Хенри. Време е да тръгваш… Има ли нещо друго?
Хенри кимна, но не отговори. После бръкна в джоба си.
— Заповядай — каза. — Донесох ти нещичко.
Извади пръстен. Яркочервено пластмасово кръгче. Приличаше на подарък от кутия със зърнена закуска.
— За теб. Подарък.
Мариана поклати глава.
— Знаеш, че не мога да го приема.
— Защо не?
— Трябва да престанеш да ми правиш подаръци, Хенри. Ясно? А сега наистина трябва да си вървиш.
Но той не помръдна. Мариана се замисли за миг. Не беше в плановете ѝ да се конфронтира с него, не и сега, но в момента това ѝ се стори единственото правилно.
— Виж, Хенри — каза тя. — Има нещо, за което трябва да поговорим.
— За какво?
— В четвъртък вечерта, след като свърших с вечерната група, погледнах през прозореца. И те видях. Отсреща на улицата, под уличната лампа. Наблюдаваше къщата.
— Не съм бил аз.
— Не, ти беше. Видях лицето ти. И те виждам там не за първи път.
Хенри стана яркочервен и избегна очите ѝ. Поклати глава.
— Не, аз не…
— Слушай. Нормално е да си любопитен какви са другите групи, които водя. Но това е нещо, за което говорим тук, в групата. Не е редно да предприемаш действия. Не е редно да ме шпионираш. Този вид поведение ме кара да се чувствам притисната и застрашена, и…
— Не шпионирам! Просто си стоях там. И какво толкова?
— Значи признаваш, че си бил там?
Хенри направи крачка към нея.
— Защо не може да сме само двамата? Защо не можеш да ме виждаш без тях?
— Знаеш защо. Защото те виждам като част от група — не мога да те виждам и отделно. Ако имаш нужда от индивидуална терапия, мога да препоръчам колега…
— Не, искам теб…
Хенри направи още една, внезапна крачка към нея. Мариана не отстъпи. Вдигна ръка.
— Не. Спри. Ясно? Това е прекалено близо. Хенри…
— Чакай. Виж…
Преди тя да успее да му попречи, Хенри вече бе вдигнал дебелия си черен пуловер и там, върху бялата му, лишена от косми плът се виждаше ужасна картина.
Беше използвал бръснач и в кожата бяха издълбани дълбоки кръстове. Кървавочервени кръстове с различна големина, изрязани върху гърдите и корема му. Някои от тях бяха още мокри, още кървящи, с капеща от тях кръв, други бяха хванали коричка, през която сълзяха червени капчици — като съсирили се кървави сълзи.
Мариана усети как стомахът ѝ се обръща. Повдигна ѝ се от отвращение и искаше да отмести поглед, но не си го позволи. Това беше вик за помощ — разбира се, че беше — беше опит да привлече внимание, но и нещо повече: беше също и емоционална атака, психологическо насилие върху емоциите ѝ. Хенри най-накрая беше успял да я хване със свален гард, да я разстрои и тя го мразеше за това.
— Какво си направил, Хенри?
— Аз, аз… просто не се удържах. Трябваше да го направя. А ти… ти трябваше да го видиш.
— И сега, след като го видях, как мислиш, че се чувствам? Можеш ли да си представиш колко разстроена съм? Искам да ти помогна, но…
— Но какво? — изсмя се той. — Какво те спира?
— Правилното време, когато мога да ти окажа подкрепа, е по време на груповия сеанс. Ти имаше възможността тази вечер, но не се възползва от нея. Можехме всички да ти помогнем. Всички ние сме тук, за да ти помогнем…
— Не ми е потрябвала тяхната помощ… искам теб. Мариана, имам нужда от теб…
Тя знаеше, че трябва да го накара да си тръгне. Не беше нейна работа да почисти раните му. Той имаше нужда от медицинска помощ. Трябваше да е твърда заради него, а и заради себе си. Обаче не можеше да се накара да го изхвърли и това не се случваше за първи път. Съчувствието ѝ побеждаваше здравия разум.