— Почакай, почакай за секунда.
Отиде до шкафа, отвори чекмедже и порови малко из него. Извади аптечка за бърза помощ. Тъкмо се готвеше да я отвори, когато телефонът ѝ иззвъня.
Погледна номера. Беше Зоуи. Отговори.
— Зоуи?
— Можеш ли да говориш? Важно е.
— Дай ми секунда. Ще ти звънна веднага.
Мариана затвори телефона и се обърна към Хенри. Подаде му аптечката.
— Хенри, вземи. Почисти се. Иди при личния си лекар, ако има нужда. Разбрано? Ще ти се обадя утре.
— И това е всичко? Мамка му, и ти се наричаш терапевт?
— Достатъчно. Престани. Трябва да си тръгваш.
Пренебрегвайки протестите му, Мариана го поведе по коридора и го избута през входната врата. Затвори я зад него. Почувства порив да я заключи, но успя да го сдържи.
След това отиде в кухнята. Отвори хладилника и извади бутилка совиньон блан.
Чувстваше се доста разтърсена. Трябваше да се вземе в ръце, преди да звънне на Зоуи. Не искаше да товари това момиче с повече, отколкото вече носеше. Балансът във връзката им се наруши след смъртта на Себастиан и Мариана беше твърдо решена да го възстанови отново. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После си наля голяма чаша вино и ѝ звънна.
Зоуи отговори още при първия сигнал.
— Мариана?
Веднага разбра, че нещо не е наред. В гласа на Зоуи имаше напрежение, нетърпение, което Мариана свързваше с моменти на криза. Звучи уплашена, помисли си тя. Почувства как сърцето ѝ заби по-бързо.
— Скъпа, наред… наред ли е всичко? Какво има?
Последва секундна пауза, преди Зоуи да отговори. Момичето почти прошепна:
— Пусни телевизора. Новините.
5.
Мариана грабна дистанционното.
Включи стария, очукан портативен телевизор, който стоеше върху микровълновата — едно от свещените притежания на Себастиан, купен още когато беше студент, и използван за гледане на крикет и ръгби, докато се преструваше, че помага на Мариана да приготви храната им през уикендите. Телевизорът беше доста капризен и притрепна за миг, преди да оживее.
Тя включи на новинарския канал на Би Би Си. Журналист на средна възраст предаваше репортаж. Стоеше навън, стъмваше се и беше трудно да се види къде е точно — някакво поле, вероятно, или поляна. Говореше директно към камерата.
— … и беше намерен в Кеймбридж, в природния резерват „Рай“. Тук съм с човека, който го е открил… Бихте ли ми казали какво стана?
Въпросът беше адресиран към лице зад кадър и камерата се завъртя към нисък, нервен червендалест мъж на около шейсет години. Той примигна в светлината на прожектора, изглеждаше зашеметен. Заговори колебливо:
— Беше преди няколко часа… Винаги извеждам кучето в четири, така че трябва да е било приблизително тогава, четири и четвърт, четири и двайсет. Тръгнахме към реката по пътеката… Вървяхме през „Рай“… и…
Замлъкна за момент и не довърши изречението. Опита отново:
— Беше кучето, то изчезна във високата трева до мочурището. Не идваше, когато го повиках. Помислих, че е намерил птица или лисица, или нещо такова, затова отидох да погледна. Вървях през дърветата… до началото на мочурището, до водата и там… там беше…
В очите на мъжа се появи странно изражение. Изражение, което Мариана познаваше много добре. Видял е нещо ужасяващо, помисли си тя. Не искам да слушам. Не искам да знам какво е било.
Мъжът продължи безмилостно, сега вече по-бързо, сякаш искаше да прогони образа:
— Беше момиче, едва ли на повече от двайсетина. С дълга червена коса. Поне мисля, че беше червена. Имаше кръв навсякъде, ужасно много кръв… — Мъжът замлъкна и журналистът го подкани.
— Мъртва?
— Точно така. — Кимна той. — Беше намушкана. Много пъти. А… лицето ѝ… Господи, беше ужасно, очите ѝ, очите ѝ бяха отворени… втренчени… втренчени…
Млъкна и очите му се напълниха със сълзи. В шок е, помисли си Мариана. Не трябва да го интервюират, някой трябва да спре това.
И наистина, в този момент, вероятно усещайки, че е отишъл твърде далече, журналистът прекъсна интервюто и камерата се завъртя към неговото лице.
— Сензационна новина тук, в Кеймбридж, полицията разследва откриването на тяло. Смята се, че жертва на жестоко нападение с нож е станала млада двайсетгодишна жена…
Мариана изключи телевизора. Остана взряна в него за секунда, поразена, неспособна да помръдне. После си спомни за телефона в ръката си. Вдигна го до ухото си.
— Зоуи? Още ли си тук?
— Мисля… мисля, че е Тара.
— Моля?