Гледах как животът изтича от Рекс. Очите му станаха стъклени, невиждащи. Езикът му посиня. Крайниците му бавно се сковаха. Не можех да спра да го гледам. Имах чувството — дори и тогава, на тази ранна възраст — че гледката на това мъртво животно ще остави завинаги отпечатък върху моя живот.
Меката, влажна козина. Безжизненото тяло. Кръвта.
Затварям очи, но пак я виждам.
Кръвта.
А после, след като двамата с майка отнесохме Рекс до ямата и го хвърлихме вътре в дълбините ѝ, за да гние с останалите нежелани трупове, знаех, че част от мен си замина с него. По-добрата част.
Опитах се да изкарам някакви сълзи за него, но не можах да се разплача. Бедното животно никога не ми беше направило нищо лошо — показвало ми бе само любов, само доброта.
А аз не можех дори да поплача за него.
Но вместо това се научих да мразя.
В сърцето ми се роди студено, твърдо ядро омраза, като диамант в черна буца въглища.
Заклех се, че никога няма да простя на баща си. И че един ден ще си отмъстя. Но дотогава, докато порасна, бях в капан.
Затова се оттеглих във въображението си. В моите фантазии баща ми страдаше.
Аз също.
В банята, зад заключената ѝ врата, в сеновала или някъде в дъното на плевнята аз бягах невидимо — от това тяло… от този ум.
Измислях жестоки, ужасно зловещи сцени на смърт: мъчителни отравяния, зверски нападения с нож — касапници и изкормвания. Влачеха ме и ме сечаха, измъчваха ме до смърт. Кървях.
Заставах на леглото си и се приготвях да бъда принесен в жертва от езически жреци. Грабваха ме и ме хвърляха от скали долу, долу в морето, в дълбините, където кръжаха морски чудовища, чакащи да ме погълнат.
Затварях очи и се хвърлях от леглото.
И бях разкъсван на парчета.
2.
Мариана напусна жилището на професор Фоска, чувствайки се крайно неуверена на краката си.
Не беше от виното и шампанското, макар да беше изпила повече, отколкото трябваше. Беше заради шока от това, което току-що бе видяла — гръцкия цитат, подчертан в книгата му. Помисли си колко странно е, че моменти на кристална яснота често създават същото усещане като алкохолното опиянение.
Не можеше да го пази в себе си. Трябваше да го сподели с някого. Но с кого?
Спря за момент във вътрешния двор, за да обмисли възможностите. Нямаше смисъл да търси Зоуи — не и сега, след последния им разговор, тя просто нямаше да я приеме сериозно. Имаше необходимост от човек, който ще прояви разбиране. Сети се за Клариса, но не беше сигурна, че Клариса би пожелала да ѝ повярва.
Оставаше ѝ само един човек.
Извади телефона си и звънна на Фред. Той каза, че е повече от щастлив да си поговори с нея, и предложи да се видят в „Гардис“ след десет минути.
„Гарденията“ известна и обичана от поколения студенти като „Гардис“, беше гръцка таверна в сърцето на Кеймбридж, където се сервираше бърза храна до късно през нощта. Мариана стигна дотам по виеща се пешеходна алея, подушвайки заведението още преди да го види — посрещната бе от миризма на чипс, цвъртящ в нагорещено олио, и пържеща се риба.
Беше мъничко място, едва ли би побрало повече от шепа посетители наведнъж вътре, затова хората се тълпяха отвън и ядяха в алеята. Фред я чакаше пред входа под зелената тента и табела, на която пишеше „Почивка по гръцки“.
Ухили се широко, когато тя приближи.
— Ей, здрасти. Искаш ли чипс? Аз черпя.
Миризмата на пържещи се картофки подсети Мариана, че е гладна — едва се бе докоснала до кървавата вечеря на Фоска, Кимна с благодарност.
— С удоволствие.
— Идват веднага, госпожице.
Фред се хвърли стремглаво към входа, препъна се в прага — и се блъсна в друг клиент, който го наруга. Мариана се усмихна — наистина беше един от най-непохватните хора, които бе срещала. Скоро той отново изскочи, стиснал две бели хартиени кесийки, издути от горещ чипс.
— Заповядай — подкани я. — Кетчуп? Или майонеза?
Тя поклати глава.
— Нищо, благодаря.
Започна да духа върху картофките, за да ги охлади. После опита един. Беше солен и кисел, малко прекалено кисел от оцета. Тя се разкашля и Фред ѝ хвърли притеснен поглед.
— Прекалено много оцет? Съжалявам. Ръката ми трепна.
— Няма нищо — усмихна му се тя и поклати глава. — Страхотни са.
— Хубаво.
Стояха и мълчаливо ядяха чипса си. Докато похапваха, тя го погледна. От мекото улично осветление чертите на лицето му изглеждаха още по-младежки. Помисли си, че той си е просто дете. Ревностен бойскаут. В този момент почувства искрена нежност към него. Но веднага си я забрани.