Луис се загледа към дърветата зад стената и накрая каза:
— Родителите на жена ми имат приятели, които живеят в Маями.
— Добре. В Маями има много венецуелци. Имаш личния ми мобилен номер. Обади ми се, ако има някакъв проблем в посолството.
Луис го погледна.
— Si.
Броуди му каза личния номер на Домброски и му заръча да го запомни, а не да го записва или да го въвежда в телефона си.
— Обръщай се към него с „генерале“ — посъветва го. — Ще те черпи бира.
Луис се усмихна насила. Несъмнено си мислеше как му предстои да напусне страната си и да се отправи към неизвестното.
— Някой ден може и да се върнеш — увери го Броуди.
— Si. Някой ден.
Тейлър се върна с торбичка, която даде на Луис.
— Пари за път.
Луис се поколеба, но накрая я взе.
— Gracias.
— Гледай да не те оберат — каза Броуди.
Луис потупа глока под сакото си.
— Няма страшно.
Точно така. Луис беше минал през своето кръщене с огън и вече не се страхуваше. Беше уплашен, което бе нормално и здравословно, но не се страхуваше. Броуди си спомни времето, когато самият той беше направил този едва доловим преход.
Тейлър прегърна Луис, а Броуди му стисна ръката, но никой от двамата не каза нищо.
— Vaya con Dios — каза Тейлър.
Луис се качи в чакащото такси и Броуди и Тейлър загледаха как колата минава през отворения портал и изчезва в тъмната улица.
— Нямахме никакво право да го замесваме в това — каза Тейлър.
— Той сам го направи — отвърна Броуди и добави: — Някой ден, Маги, когато се озовеш в някоя прецакана страна без мен, няма да се поколебаеш да привлечеш местен, на когото можеш да се довериш. Деца, бременни жени, християнски мисионери, будистки монаси… всеки, който може да ти помогне да изпълниш мисията си.
— Единствената част, която ми хареса, беше „без мен“.
Броуди се усмихна.
— Мисля, че това е последната ни мисия заедно.
— Спокойно можеш да се обзаложиш.
— Което ми напомня… колко му даде?
— Три хиляди.
— Боливара?
— Долара, Броуди.
— Това е повече, отколкото изкарах тази вечер.
— Не са те пребили.
— Но пък стреляха по мен — напомни ѝ той.
— Както и по мен. Благодарение на теб.
— Ясно. Готова ли си за питие?
— Откакто първият куршум мина през предното стъкло.
— Добро оправдание за жаждата.
Тейлър влезе в хотела и Броуди я последва.
— Ако седнем да пием на бара, може да се натъкнем на Уорли, а това е последното, което искаме — каза той. — Да нападнем минибара в апартамента.
— Добре, тъкмо ще можем да се обадим на шефа и да докладваме.
— Да. След второто питие.
Качиха се мълчаливо с асансьора. Вратата се отвори на етажа им.
— Среща в дневната за разбор — каза Броуди. — След двайсет минути.
— Трийсет. — Тя влезе в стаята си.
Броуди също се прибра в своята и излезе на балкона. Нощният въздух беше топъл и влажен, небето беше покрито с плътни облаци. Той се загледа към града и тъмните хълмове на Петаре. Знаеше, че някой ден ще срещне съдбата си в някоя забравена от Бога дупка. Но дотогава нямаше нищо против да върши работата си. Да изкушава съдбата. Да дава на космоса възможност да опита още веднъж с него. Понякога се питаше защо го прави. Може би беше свързано с Ирак, заради вината на оцелелия. Или пък по-скоро с тръпката да погледне смъртта в очите, да плюе в лицето ѝ и да му се размине.
Имаше чувството, усещането, че Кайл Мърсър е сроден дух, прецакан от войната, може би страхуващ се от мира и определено опияняващ се от опасността.
Защо е дезертирал? Защо е дошъл във Венецуела? Защо е в джунглата?
С нетърпение очакваше да му зададе тези въпроси.
33.
Съблече си ризата и влезе в банята да се измие. Забеляза няколко малки драскотини по лицето си, може би от парчетата стъкло. По-добре, отколкото куршум в главата.
Кръвта на Пио беше по ръцете му, а кокалчетата му бяха подути от ударите, които беше нанесъл по лицето му.
Изми ръцете и лицето си със сапун и гореща вода, погледна се отново в огледалото и видя сержант Броуди отпреди повече от десет години в Ирак.
Армията го беше наградила с Бойна значка на пехотата, Пурпурно сърце и Бронзова звезда, което в известен смисъл обобщаваше пребиваването му в ада. Тези униформени украси означаваха нещо за армията и за него и може би някой ден службата му щеше да означава нещо за някой бъдещ цивилен работодател — или бъдеща съпруга и деца. Но единствено онези, които са били в ада, могат да разберат, че всеки медал и всеки белег събужда спомени за смърт, кръв и бруталност.