Може би генерал Гомес. Дали Гомес и Мърсър не бяха съучастници в заговор срещу режима? Или Гомес беше наел Мърсър да преследва противници на режима? Броуди не беше казал на Тейлър, че Кармен е споменала генерал Гомес.
— От опита си с паравоенни и бунтовнически групи в Ирак знам, че много от тях се финансират сами. Занимават се с наркотици, обират банки, нападат военни складове, крадат гориво и дори налагат данъци. Нещо като политици. Така че предвид онова, което знаем за Кайл Мърсър, за мен няма съмнение, че той взема онова, което му трябва. И вероятно се ползва с подкрепата на генерал Гомес.
— Кой е генерал Гомес?
— Според свидетелката ми венецуелски генерал, който се е срещал с Кайл Мърсър в „Кокошарника“.
— Добре… да видим какво можем да научим за него. — Тейлър започна да пише на таблета си, а Броуди отново отиде при бара.
— На работа сте, господин Броуди — напомни му Тейлър.
— Ти си на работа. Аз празнувам.
— Трябва да се обадиш на Домброски.
— Вярно. Ще си сипя двойно. — Броуди изсипа малката бутилка ром в чашата си, добави от местната кола и седна на канапето срещу Тейлър.
Тя го погледна.
— Открих нещо за генерал Рикардо Гомес. Знаеш ли малкото му име?
— Не.
— Ами… колко генерали с тази фамилия може да има във венецуелската армия?
— Може и да са двайсет, ако всичките са роднини. Какво пише?
— Нищо особено. Само биография. Роден в Каракас, на петдесет и шест…
— Има ли снимка? Която да покажем на Кармен?
— Не. И ти никога повече няма да видиш Кармен, Броуди.
— Вярно. Добре, политическа принадлежност? Чавист ли е?
— Не пише… но има нещо друго. Изкарал е курсове за младши офицер във Форт Бенинг… през осемдесет и шеста… Явно ние сме го обучавали.
— Интересно.
Американската армия обучаваше много чуждестранни офицери в Бенинг, Карлайл и на други места, за сметка на данъкоплатците. Концепцията беше добра — целта беше тези офицери, повечето от които бяха от неразвити съюзни страни, да се научат на американска армейска дисциплина, ценности и лидерски умения, които да отнесат у дома и евентуално да запомнят. И може би да бъдат благодарни, да мислят с добри чувства за Америка и американската армия и по някакъв начин да покажат благодарността си, ако и когато Америка се нуждае от пикливата им помощ за нещо. И може би някое от тези момчета един ден щеше да стане El Presidente. От време на време се получаваше. Но по-често не — особено когато страната, чиито офицери са обучавали, се превърне от съюзник във враг, както беше с Венецуела. Тогава се оказваше, че американската армия е създала малки Франкенщайнчета, които можеха да се окажат проблем при евентуален бъдещ конфликт. Разбира се, освен ако въпросните обучени в Америка офицери не хранеха тайно привързаност към Съединените щати.
И тъй, кой и какво беше генерал Гомес? Заговорник срещу режима, който обича гринговците? Или поредният венецуелски генерал, чиято лоялност е била купена от режима? И какво общо имаше този генерал с Кайл Мърсър? Това беше въпросът.
— Нещо друго? — попита той Тейлър.
— Почти нищо. Сам прочети. — Тя му подаде таблета.
Броуди погледна кратката биография. Както се случваше често с публичните фигури в размирни страни, онлайн информацията не беше много — нямаше домашен адрес, на който да бъде намерен и убит, не се споменаваха съпруга или деца, които да бъдат отвлечени.
— Нищо не пише за „Кокошарника“ — каза Броуди и ѝ върна таблета.
— Сигурна съм, че военното разузнаване разполага с доста информация за него. Можем да поискаме от Домброски да го провери.
Броуди не отговори.
Тя го погледна.
— И това ли е нещо, което смяташ да спестиш на началника ни?
— Може би.
— Скот…
— Когато задаваш въпроси, предупреждаваш хората, че знаеш нещо. Може би нещо, което не би трябвало да знаеш.
— Скот… погледни ме.
— С удоволствие.
— Ставаш все по-параноичен. Знаеш го. Нали?
— Никога не си ми казвала, че името ти е Магнолия.
— Това няма отношение към разговора.
— Но показва, че имаш тайни от висшия си офицер.
— Обади се на Домброски. На спикърфон.
— Добре… — Броуди извади телефона си и го включи. Докато чакаше апарата да намери сигнал, се обърна към Тейлър. — Ще видим дали Домброски и Уорли са говорили и дали Уорли е успял да убеди шефа ни да ни върне у дома.
Тя не отговори.
— Номерът с информацията е, че трябва да я пазиш много, докато си на терен, защото ако я споделиш с някой и тя попадне в неподходящи ръце, това може да ти струва живота.