И наред с това се беше махнала от онова място с медицински хеликоптер, оставяйки след себе си малко кръв и много невинност. Войната правеше това. Беше направила нещо и на Кайл Мърсър, хлапето патриот от Сан Диего. Както и на Скот Броуди.
Тейлър си наля кола и продължи:
— Трент ми каза, че се опитват да съберат сведения за селяни, които могат да се измъкнат от селата си след пролетната сеитба, за да се сражават за талибаните.
Броуди кимна. „Къде са ви младите мъже? Станаха войници, всичките до един“. Афганистан беше във война от толкова много време, че вече имаха „боен сезон“, който започваше всяка пролет и продължаваше, докато нещатните джихадисти не се връщаха в селата си да приберат реколтата от пшеница и/или мак. Постоянната война имаше много недостатъци, но пък и задвижваше целогодишно икономиката.
— И след като цял месец отговарях на въпросите на Трент, дойде голямата молба. — Тейлър замълча за момент. — Поиска от мен да започна да записвам по-подробно информацията… кои са въпросните млади мъже, как се казват, колко са, какви са имената на селата и как са разположени къщите им, виждала ли съм хора, които очевидно са били ранени, или такива, които не изглеждат като жители на селото, дали подозирам селските старейшини за нещо… такива неща.
Броуди се запита кога ли Тейлър е осъзнала, че онези, за които докладва, биват набелязвани за убиване. Или най-малкото за арестуване, изтезания и — ако изкарат късмет — затвор. Определено приличаше на възродил се „Феникс“.
Генералите обичаха да използват тактики, които са работили в предишните войни и които, за съжаление, често не вършеха работа в новите. Разузнаването, включително ЦРУ, правеше същото, но с малко по-добри резултати. А нямаше нищо по-добро от успеха.
Бойните части като онази, в която беше служил в Ирак, не бяха напълно невинни и понякога се случваше да забравят за Женевската конвенция, но от ЦРУ изобщо не се смятаха за обвързани с правилата на военните. Бяха готови на всичко, за да постигнат целите си — отвличания, изтезания, убийства. И Броуди не ги съдеше особено заради тактиката им. Ако си изправен срещу брутален и неконвенционален враг, трябва да използваш брутални и неконвенционални методи. Имаше обаче граница, която не биваше да се прекрачва. За съжаление различните хора я виждаха на различни места. Операция „Феникс“ беше пресякла границата. Както несъмнено и „Флагстаф“. Той погледна Тейлър. Тя знаеше ли го? И кога го беше научила?
Тейлър явно се питаше същите неща.
— Виждаше ми се неправилно — рече тя. — Въпреки че Трент ми казваше, че върша важна работа, която ще спаси живота на американски войници. — Тя погледна Броуди. — И може би наистина е така.
— Може би. — Всъщност щяха да бъдат спасени още повече американски войници, ако Пентагонът можеше да измисли как да сложи края на войните, които е започнал. Багдад беше паднал за три седмици. Кабул за един месец. Ясно свидетелство за бойните умения на американците. Проблемите идваха с оставането, с позволяването нещата да се проточат с години, докато морално съмнителните програми като „Феникс“ и „Флагстаф“ не станат на практика неизбежни.
— Оставях написаните си доклади в едно шкафче в базата — продължи Тейлър. — По един доклад седмично. Някой ги взимаше, но така и не видях кой.
— Не е бил Трент. Той е бил в Щатите, където да си на терен означава да косиш тревата пред къщата си.
Тя го изгледа гневно.
— Познавам много бойни ветерани и ако си мислиш, че от разузнаването могат да са арогантни и цинични, не е зле да погледнеш самия себе си.
Броуди не отговори.
— И все сърдити. Когато не пият прекалено много.
— Всички се опитваме да се приберем у дома, Маги.
Тя си пое дъх и го погледна.
— Знам.
Е, доскоро си беше мислил, че сексът може да прецака професионалните им отношения, но нищо чудно да го направеше багажът, който мъкнеха и двамата — така нареченият посттравматичен стрес, в който не вярваше напълно, но който, подобно на други неща, в които не вярваше — като призраци, Дядо Коледа и Бог — явно беше нещо реално, щом всички говореха за него.
Междувременно той нарушаваше собствените си правила за разпитите, което се случва, когато си замесен емоционално или лично с темата.
— Прекъснах те.
Тя събра мислите си и продължи:
— Четири месеца след пристигането ми конвоят ни потегли за едно село, Мирабад. Кирпичени колиби в долина между гъмжащи от талибани възвишения. Районът преминаваше ту под контрола на правителството, ту на талибаните. Нашият отряд не беше постигнал особен успех там. Мирабад особено силно се противеше на замяната на маковете с пшеница. Бяхме посещавали селото пет пъти преди това и старейшините понякога бяха враждебно настроени, друг път гостоприемни — опитваха се да разберат колко могат да измъкнат от нас. Освен това се мъчеха да вървят по тънката линия между американците и талибаните. — Тейлър помълча. — Няколко седмици преди това три американски хеликоптера бяха свалени в околностите на Мирабад и един от екипажите беше загинал, така че бяхме предпазливи. Взводът ни беше от трийсетина души в пет коли. От съображения за сигурност посещенията ни никога не се обявяваха предварително на селото или властите. Самите ние бяхме получили заповедта да тръгнем натам сутринта, така че те нямаха представа, че идваме. Целта на посещението ни беше да говорим със старейшините за изгарянето на останалите макови полета. Носехме пари да платим за изгорените макове, както и пшеница и ечемик за засяване. Както обикновено, заповедите ни бяха да сме учтиви, но твърди, да действаме с морков и тояга и тъй нататък… но когато стигнахме… селото беше пусто…