— Добро мислене. — Разбира се, тя имаше преимуществото да знае неща, които той не знаеше. И може би знаеше още повече. Той я погледна. — Да приема ли, че си се чувала с Трент, докато си била в Ландстъл?
Тя кимна.
— Той ми се обади.
— Без цветя?
Тя го изгледа раздразнено.
— Спри, Скот.
— Извинявай. Той повдигна ли темата за Мирабад?
— Не. И аз не го направих.
— Ясно. И ако позволиш да задам личен въпрос, какво беше съдържанието на разговора ви?
— Той просто искаше да види как съм. Очакваше с нетърпение да ме види в Браг. Поздрави ме за Сребърната звезда.
Броуди искаше да я попита дали не е изпитала чувството, че Трент не е толкова радостен, колкото разочарован, че е оцеляла при засадата. Може би тази мисъл беше минала през ума ѝ в някакъв момент, а може би не. Броуди не можеше да си състави ясна картина за връзката им и може би Трент не беше толкова голям задник, колкото го изкарваше. Трудно беше да определи от оскъдното свидетелство на Маги Тейлър. Опитът обаче му показваше, че всички бивши на жените, към които е проявявал интерес, бяха монументални задници. И нещо повече, Трент беше замесен с нещо убийствено. Маги Тейлър го беше разбирала, но… нещо я беше спирало да каже на бившия си да престане да ѝ се обажда. Броуди не за първи път беше виждал това в личния и професионалния си живот. Наричаше го Синдром на Бони и Клайд.
— Слушам те.
Тя го погледна.
— Защо си мисля, че ме съдиш?
— Върви с работата.
— Не би трябвало да го показваш по време на разпит.
— Да. Но… ами, загрижен съм.
— Прозвуча така, сякаш едва ли не ти пука за мен.
— Почти ми пука. Продължи, моля.
— Добре… И така, когато се върнах в Браг, той дойде в апартамента ми да ми каже добре дошла… Носеше бутилка шампанско.
На Броуди му се прииска да имаше режийни на служител от ЦРУ, но не го сподели.
— Говорихме какво смятам да правя нататък и аз казах, че мисля да кандидатствам в ОКР.
— Той като завоалирана заплаха ли го прие?
— Не се зарадва особено от новоизбраната ми кариера. — Тя се замисли за момент и продължи: — Сякаш се мъчеше да реши дали трябва да е очарователен, или не чак толкова. Искам да кажа, направо ми беше прозрачен. После поиска… интимност. Отказах, все още се възстановявах — носех къси панталони и можех да му покажа белезите, които бяха още подути и гадни… исках да ги види и да разбере, че не съм онова красиво момиче, което е познавал.
— Разбирам. Не разбирам обаче с каква цел си го поканила в апартамента си.
— Той сам се покани.
— Добре, но едно публично място би било по-подходящо.
— Исках да му покажа, че не се страхувам да остана сама с него.
Броуди кимна.
— След Афганистан няма нищо, с което да не мога да се справя.
— Ясно. Но се надявам, че си имала пистолет някъде наблизо.
— Имах.
— Добре. И… кой повдигна темата за Мирабад?
— Аз. Казах му, че смятам, че ме е използвал, и че информацията, която съм му дала за Мирабад, е довела до случилото се. Мислех си, че ще каже, че съм полудяла или че е открил, че клането е дело на талибаните, но той заряза опитите да бъде чаровен и ми каза, че ако спомена на когото и да било за това, ще изложа на риск важна военна стратегия и че ако има разследване, Управлението ще докаже с писмените ми доклади, че съм знаела много добре какво правя и че ако накрая има осъдени, аз ще съм една от тях. И че той не само че нямало да ме защити, ами щял да свидетелства, че съм била активен участник в операция „Флагстаф“, а не тъпото безхаберно момиче, за което се представям. — Тейлър като че ли се разгорещи от спомена. — Каза, че ако той пропадне, аз пропадам с него. И че ме чакат от пет до десет години федерален затвор.
Броуди кимна. Старото ЦРУ щеше просто да я изхвърли през прозореца на някой висок етаж. Определено се бяха размекнали.
— А ти какво отговори?
— Казах му да се маха.
Броуди се зарадва да научи, че двамата не са си легнали.
— И той направи ли го?
— Когато казвам на някого да се маха, съм абсолютно сериозна.
— Ще го запомня. — Майка ѝ беше трябвало да даде на татко ѝ същия избор, вместо да го гърми. Маги Тейлър обаче беше офицер и дама, макар че сигурно си оставаше на един селяшки ген от това да извади пистолет на своя подъл и лъжлив бивш любовник.
— На какво се усмихваш?
— Усмихвах ли се? Сигурно е от рома. Разговаряхте ли след това?
— Не.
На Броуди му се искаше да зададе отново въпроса, за да получи правилния отговор, но телефонът му иззвъня и той видя, че е номерът на „Ейпекс“, така че вдигна.