— Боуман.
— Потвърждавам полета ви, господин Боуман — каза г-ца Мулър.
— Чудесно. Тъкмо започвах да се тревожа, че картата на жена ми пак е изчерпана.
— Моля да се явите на летище „Франсиско де Миранда“ най-късно в два и четирийсет и пет след полунощ за излитане в три и петнайсет. Капитан Колинс ще ви очаква при Първи хангар. Има номерата и на двама ви, ако изникне някакъв проблем. — Даде му номера на капитан Колинс и му каза да се обади на безплатния номер на „Ейпекс“, ако не успее да се свърже с него.
— Изключително ефективна сте, госпожице Мулър.
— Благодаря. Капитан Колинс ще управлява „Чесна Турбо Стейшънеър“ и ще представи летателен план до Кавак с презареждане в Сиудад Боливар, така че ще пристигнете в Кавак по зазоряване, около шест и петнайсет.
— Ако бяхте любителка на птиците, щяхте да разберете колко вълнуващо е това.
— Да, сър. — Тя продължи: — Мога ли да потвърдя, че капитан Колинс ще преспи в Кавак и че ще се погрижите за настаняването и храната му?
— Както и за пиенето.
— Мога ли също да потвърдя, че вие и съпругата ви ще се върнете в Каракас на следващия ден преди обяд?
Нямаше начин двамата с Тейлър да се върнат в Каракас, но той отговори утвърдително. Трябваше да намери начин да убеди капитан Колинс да продължи през границата в Колумбия. Парите въздействаха доста убедително. Глокът също.
— Приятен полет, господин Боуман, и благодаря, че избрахте „Ейпекс“. Ако се нуждаете от чартърен полет в бъдеще, за нас ще е удоволствие да ви помогнем.
Не и след като отвлечеше самолет и пилот до Колумбия.
— Благодаря.
— Надявам се да видите жълтокоремното уорли.
Броуди са надяваше да не го види.
— Ще ви пратя снимка как се чифтосват.
— Няма да е необходимо — отвърна тя и добави: — Bon voyage.
— Buenas noches. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Трябва да сме в два и четирийсет и пет на летището. Излитаме в три и петнайсет за Кавак със спиране за презареждане в Сиудад Боливар. Надявам се, че ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем от Кавак до Колумбия.
Тя кимна.
— Е — каза Броуди, — имаме няколко часа за убиване.
— Най-добре да поспим — предложи тя.
— Да. — Или да правят нещо друго.
Тейлър стана и отиде при вратата на балкона. Броуди я последва.
— Надявам се бурята да отмине и да излетим навреме — каза тя.
— Струва ми се, че отива към морето.
Тя се загледа в дъжда и светкавиците.
— Ще се обадиш ли на Домброски?
— Вече го направихме.
— Знаеш какво имам предвид.
— Това може да е един от онези случаи, в които се съгласяваш с мен, че не е нужно да знае всичко.
Тя кимна.
— Благодаря.
От опит и по инстинкт Броуди имаше чувството, че Трент и ЦРУ са продължили да поддържат контакт с Маги Тейлър и след като тя е изритала г-н Чудесен от апартамента си. Можеше да я притисне по въпроса, но добрият следовател знае кога да спре с въпросите. Особено ако си мисли за креватни приключения.
Огромна мълния раздра небето и освети далечните хълмове на Петаре в ослепително бяло. Секунди по-късно разтърсващ грохот премина през тъмния град и стъклената врата на балкона задрънча.
— Виждал ли си някога арклайт?
Имаше предвид ескадрила Б-52, пускащи еднотонови бомби.
— Не.
— Аз съм виждала. Веднъж. — Тя се загледа към хълмовете, чиито силуети се очертаваха от далечните мълнии. — Сякаш идваше краят на света… Планините и небето сякаш горяха, земята се тресеше, а експлозиите бяха като изригвания на далечни вулкани. Наистина апокалиптично. Най-страхотното… и красиво нещо, което съм виждала.
Броуди беше сигурен, че хората в зоната на удара са имали различна гледна точка, но каза:
— В деня, когато осъзнаваш, че обичаш грохота на артилерията, въздушните удари, миризмата на барут… се променяш завинаги.
Тейлър кимна, обърна се към него и двамата се погледнаха.
— Съжалявам, че не ти казах по-рано за „Флагстаф“ — каза тя.
— По-добре късно, отколкото никога.
— Не искам да излагаш на риск кариерата си, като не докладваш за този разговор.
— Остави ме аз да се тревожа за това.
Тейлър извърна поглед, сякаш имаше да каже още нещо и се мъчеше да измисли как да го направи.
Маги Тейлър не беше служила в бойната пехота като Броуди, но беше минала през същия огън и имаше белези, с които да го докаже. Тя обаче явно имаше и други белези, от невидимите. Сигурно беше било шокиращо да постъпи в част, която би трябвало да се гради на оптимизма, и един ден да помагаш в засаждане на ниви и строежи на училища, а в следващия да рисуваш мишени върху цивилни за наказателните отряди.