Заключи вратата си и се обърна към пътниците си:
— Добре дошли на борда на „Полет едно на Ейпекс“. Ще летим без прекъсване до летище „Томас де Херес“ на Сиудад Боливар, където ще заредим и ще продължим към Кавак. Моля, сложете коланите си. — Сложи си слушалките, запали двигателя и направи бърза проверка на уредите. Свърза се с контролната кула, поиска разрешение за излитане и тъй като беше единственият самолет, който излиташе или кацаше в този час, го получи веднага.
Колинс започна да рулира към осветената писта и вдигна оборотите на двигателя.
— И тъй, потегляме — каза той на пътниците си и се понесоха по бетона.
Чесната се издигна в черната нощ.
Докато самолетът набираше височина, Броуди погледна през прозореца. Тъмният град бавно се смаляваше под тях — плътно човешко обиталище в тясна долина, чиито пипала пълзяха по околните хълмове. Надяваше се никога повече да не види този град — дори във вечерните новини.
Тейлър гледаше през другия прозорец.
— Виждаш ли Кюрасао? — попита я Броуди.
— Не, но виждам летището „Симон Боливар“. Надявам се Луис и семейството му да са там и да се качват на някой самолет.
— Аз също. — Маги Тейлър понякога проявяваше прекалено много съчувствие. Не че беше лоша черта, но можеше да попречи на мисията. А тя винаги беше на първо място. Разбира се, освен когато той, Скот Броуди, не искаше да легне с жена. Прииска му се да беше показал подобна загриженост за щастието на другите в хотела.
— За какво си мислиш?
— За Луис и семейството му в някой американски супермаркет.
— Приятно.
Чесната зави надясно и се насочи на юг. На лунната светлина Броуди можеше да различи безкрайните хълмове, полета и гори, покриващи страната. Венецуела — твоя съдба е да я познаеш.
Тейлър отпусна назад облегалката на креслото си, прозя се и затвори очи.
От говорителя се разнесе гласът на Колинс:
— Ако желаете, можете да разкопчаете коланите, но ви съветвам да ги оставите. В хладилните кутии под седалките ви има вода, кола и сок. Полетът би трябвало да е гладък, но ако се наложи, има торбички в страничните джобове. Имаме малко насрещен вятър, така че би трябвало да кацнем на „Томас де Херес“ след около час и петнайсет до час и трийсет минути.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Броуди.
— Само ако има тоалетна на борда — отвърна Тейлър.
Колинс ги чу.
— Има туби за пишкане под седалките. Мъжки и женски. — И добави: — Няма да гледам.
— Офицер и истински джентълмен — каза Броуди. — Нещо против да дойда в кабината?
— Абсолютно нищо.
Броуди разкопча колана си и се промуши между предните седалки в пилотската кабина.
Пилотската чанта на Колинс беше на седалката на втория пилот.
— Можете да я оставите зад вас — каза му той.
Броуди взе чантата, която беше отворена, и видя карти, шорти и нещо, което приличаше на „Магнум“ 357.
Колинс го забеляза.
— Никога не излизам от къщи без него.
— Ясно. — Особено ако живееш в Каракас. Докато оставяше чантата зад седалката, Броуди забеляза и бинокъл, който капитан Колинс щеше да му заеме, макар че все още не го знаеше. Колкото до револвера, щеше да мисли за него, когато предложеше на Колинс да избира между две поощрения за непредвиден полет до Богота — глок или долари.
Броуди седна и се закопча.
— Казаха ми, че сте любители на птици — каза Колинс.
Броуди си помисли, че думите му прозвучаха така, сякаш изобщо не е повярвал на чутото. Този човек определено не беше глупав, въпреки джапанките.
— Точно така.
— Повечето хора, които карам до джунглата, са туристи. Натуралисти, търсачи на приключения и така нататък. Големи любители на фотографията. Никога досега не съм карал любители на птици.
— Мнозина не обичат да си признават, че са такива.
— Наистина ли?
— Защото хората ни мислят за шантави.
— Аз не го мисля.
— Добре.
Колинс помълча известно време, после попита:
— Онези издути неща в джобовете ви фотоапарати ли са?
— Не. Всъщност са деветмилиметрови полуавтоматични пистолети.
Колинс кимна.
— Добре, че ги носите. Там, където отиваме, е опасно.
— Каракас също не е детска градина.
— Каракас си има своя чар, господин Боуман. Просто трябва да му дадете шанс.
Всяка дупка по света си имаше своите защитници. Обикновено бели типове с достатъчно пари и привилегии, за да избягват неприятностите, които търпят местните.
— В Каракас ли живеете?
— Преди бях в Рио, но се запознах с една венецуелка и се преместих тук, за да бъда с нея.