Докато се закопчаваше, ръката ѝ се протегна към него, сякаш се движеше по собствена воля, и му подаде листче. Броуди го взе и прочете написаното. „Скот Броуди — първа награда по баламосване. ПП: Никога не сме правили шльокавица“.
Той се усмихна, отпусна облегалката си назад и затвори очи. Тялото му се нуждаеше от сън, но също като в Ирак умът му беше в режим оцеляване и мислите му препускаха към онова, което ги очакваше.
А онова, което ги очакваше, беше отчасти определено от онова, което бяха оставили след себе си. Тоест от престрелката в „Кокошарника“. И Кармен. Ако беше обработена от полицията или СЕБИН, може и да се беше пречупила. А ако се беше пречупила и ако Мърсър наистина имаше контакти с режима и военните, той сигурно ги очакваше на пистата в Кавак.
Разбира се, Броуди можеше да убие Кармен, както и Луис, който беше чул прекалено много. Както и клиента на Кармен, макар че той сигурно не знаеше английски. Но все пак някъде трябва да сложиш чертата. Както е казал Ницше: „Който се сражава с чудовища, трябва да внимава самият той да не стане чудовище“.
Добър съвет за онези, които бяха замислили „Флагстаф“. И за капитан Мърсър, който очевидно беше погледнал в бездната и беше видял, че и тя поглежда него. Както и за Скот Броуди, който на няколко пъти беше приближавал твърде близо до въпросната бездна. И сега можеше да е един от тези пъти.
IV.
Национален парк Канайма, Венецуела
Август 2018
36.
Морските пехотинци стигнаха плажа преди зазоряване и единайсетгодишният Кайл Мърсър ги гледаше.
Небето беше лилаво, водата — черна като мастило, и слънчевата светлина тъкмо започваше да разцъфва на хоризонта. Той видя тъмни неща да порят водата — големи ъгловати амфибии на вериги, които излизаха на брега. От тях се изсипаха мъже с пушки и тежко снаряжение и започнаха да газят из прибоя, като тичаха към плажа, викаха заповеди и се разгръщаха.
Всичко това беше учение, но бе съвсем истинско за мъжете на плажа, както и за малката публика, която гледаше от разстояние през телената ограда при спирката за почивка на магистралата някъде между Анахайм и Сан Диего.
Кайл Мърсър помнеше, че седеше притиснат в оградата край I-5, която минаваше покрай закрита част от бреговата линия, попадаща в територията на Кемп Пендълтън. Беше се озовал там случайно, докато се връщаха от семейно пътуване до Дисниленд, което беше прекъснато от внезапната смърт на дядо му. Самият Кайл почти не познаваше стареца, който се беше отчуждил от семейството, и дори не помнеше от какво точно е умрял дъртакът.
Помнеше обаче оградата и плажа и че бяха спрели, защото майка му трябваше да иде до клозета. Баща му беше купил кола от машината и двамата отидоха при оградата, където се беше събрала групичка, предимно мъже и момчета.
Някои от зрителите приличаха на ветерани от Виетнам и може би бяха бивши морски пехотинци, дошли нарочно, за да видят момчетата от Пендълтън в действие и да си спомнят за собствените си славни дни. Останалите бяха от онези, които човек може да очаква да види на място за почивка в шест сутринта — шофьори на камиони, пътуващи на юг към Мексико, работници, които се прибират у дома след нощна смяна и разни прошляци.
Кайл Мърсър помнеше, че беше изпитал благоговение от видяното. Мъжете от другата страна на оградата бяха от друг свят и друга порода. Елитна класа воини. Той искаше да е като тях — и си обеща, че ще бъде.
Седна в леглото — миризлив дунапренен матрак върху рамка от бамбук — в колибата в джунглата. Погледна жената до себе си. Розалита. Тя спеше гола, чаршафът беше отметнат до чатала ѝ. Тялото ѝ беше момчешко, почти без цици и задник. Но тя имаше определена привлекателност. Съвършено лице. Големи кафяви очи. Дълги крайници и гъста черна коса. В някакъв друг живот спокойно можеше да е модел в Ню Йорк или Ел Ей. Но в този беше курва в Каракас.
Не беше особено щастлива проститутка в „Кокошарника“. Трудно е да се наслаждаваш на каквото и да било, когато живееш в постоянен страх от следващия клиент или от шефа си, ако не си намериш следващ клиент.
Мърсър я беше извел от онази отходна яма в дивите пущинаци. Беше я направил свободна и се оказа, че тя е тигрица. Това е най-ценното на свободата. Показва ти кой си.
Някой почука на вратата. Мърсър взе тежкия „Дезърт Ийгъл“ от сандъка, който му служеше за нощно шкафче, и стана от леглото.
— Quién es?
— Es Franco, señor — отвърна глас от другата страна. — El hombre está aqui.
— Un momento. — Мърсър закопча колана с кобура на камуфлажните си панталони, облече бял потник и зави с чаршафа голата Розалита. Пистолетът беше в ръката му, когато отиде до вратата и погледна през един процеп между дъските. Франко беше сам.