Колинс се свърза с контролната кула и получи разрешение да подходи към „Томас де Херес“ — Томи Хереса — което се оказа малко летище с една-единствена писта, дълга около километър и половина и подходяща за големи машини. Може би беше построено по времето, когато туризмът в южните части на страната е бил добре развит. Сега обаче на летището имаше само един голям самолет — военен транспортен. Броуди забеляза също няколко малки самолета до малкия терминал; може би те превозваха хора от държавната петролна компания, туристи авантюристи или важни клечки от картелите.
Колинс изравни чесната с пистата и се обади на контролната кула. Мина външния маркер и секунди по-късно кацна плавно.
— Онези хора долу приличат на мравки — каза му Броуди.
Колинс знаеше старата шега.
— Те са мравки — отговори той. — На земята сме.
Двамата се разсмяха. Броуди знаеше как да се сближава с мъже. Жените бяха по-голямото предизвикателство.
Колинс се свърза с наземния контрол, излезе от пистата и се насочи към редицата хангари, където имаше и други малки самолети. Зави към една цистерна и перката започна да намалява оборотите, когато изключи двигателя.
— Добре дошли насред нищото. Казаха, че имат гориво. Да видим. — Каза нещо на испански в микрофона и се обърна към пътниците си. — Ще скоча долу да наблюдавам зареждането. Можете да слезете да се поразтъпчете и да идете до тоалетната в онзи хангар, но не се разделяйте. Аз ще остана при самолета, за да не го открадне някой.
— Колко време ще продължи престоят? — попита Броуди.
— Петнайсет до двайсет минути, освен ако зареждащите нямат сиеста.
— Добре. Догоре ли ще пълниш?
— Не. Така ще сме твърде тежки за излитане от Кавак. Планът е да заредим отново тук на връщане към Каракас. Всичко се свежда до тегло и дължината на пистата. Затова наливаме само малко повече от необходимото за непредвидени обстоятелства като лошо време.
— Ясно. — Броуди не искаше все още да разкрива на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, затова каза: — Искаме да покръжим около Кавак, преди да кацнем. Малко гледане на забележителности, може би разузнаване на терена. Нали разбираш? Петрол и птици. Така че защо не напълниш резервоара? Аз плащам горивото.
Колинс се замисли.
— Става… няма да е проблем, ако изразходваме достатъчно гориво.
— Добре. И като бонус към пълния резервоар ще ти измият предното стъкло и ще проверят маслото и гумите ти.
Колинс се усмихна.
— Тук има ли охранителни камери? — попита Броуди.
— Да. Защото много се краде.
А и полицията сигурно би искала да знае кой пристига и заминава.
— Ще сме тук — каза Броуди.
— Добре. — Колинс слезе и затвори вратата си.
— Можем да се обадим на Домброски от стационарен телефон — каза Тейлър.
— Последният платен телефон тук е бил откраднат преди две години.
— Скот…
— Когато си живеела с родителите си и си излизала на среща, обаждала ли си се у дома?
— Всъщност да.
— Сериозно? А когато си се прибирала с библия в чантата си, баба ти да не би да си е мислила, че си прекарала нощта в църквата?
Тя се усмихна.
— Никога не съм крала библия от мотел.
— Добро момиче. Междувременно, ще пътуваме на тъмно. От съображения за сигурност. Край на дискусията.
— Да, сър. Но трябва да се изпишкам — добави тя.
— Ще се наложи да го направиш тук.
— Ще изтърпя.
Ако бяха правили секс, нямаше да е толкова свенлива. Дали да го каже? По-добре не.
Броуди загледа как Колинс разговаря с някакъв тип със зелен гащеризон, който говореше по радиостанция. Сигурно се пазаряха за цената на горивото. Единственото, за което можеш да си сигурен тук, беше, че не можеш да си сигурен за нищо. Накрая някой откачи дългия маркуч от цистерната, което напомни на Броуди, че той също трябва да се изпикае.