— Пия. — Броуди наля бирата в охладената чаша и се загледа в мехурчетата.
— Как се погаждате с госпожица Тейлър?
— Владеенето ѝ на испански се оказа безценно.
— Не се съмнявам. Междувременно, не усложнявайте служебните си отношения.
— Добър съвет.
— Каза ли ѝ за убийството на Креншо в Пешавар?
— Още не.
Домброски не коментира, а предпочете да смени темата.
— Проверих във Военна прокуратура и изрично наблегнаха да няма никакви разпити на заподозрения.
— Вече си го отбелязах.
— Добре. Нещо друго? — попита Домброски.
— Да… Виж, знаем, че Мърсър е бил в бардак, най-вероятно в този „Ел Галинеро“ или „Кокошарника“, така че предполагам, че е известен в Петаре, в квартал Двайсет и четвърти юли…
— Обърка ме.
— Така че ако не го открия довечера, с Тейлър ще направим стандартната обиколка на квартала със снимката на Мърсър…
— Онази банда ще те убие. Или Мърсър ще открие теб.
— Надявам се на последното.
Домброски не отговори.
— Както и да е, това беше план Б.
— Госпожица Тейлър знае ли за план Б?
— Тя го предложи.
Домброски отново не отговори.
— Двата най-често срещани елемента във вселената са водородът и глупостта.
— Сериозно?
Броуди чу как Домброски си поема дълбоко дъх. После каза:
— Направете каквото трябва.
— Ясно.
— Шест дни.
— Разбрано.
— И пази партньорката си. — Домброски замълча за момент. — Ти сам отговаряш за себе си.
— Както винаги — каза Броуди. — Ще върна тоя кучи син жив или мъртъв.
Домброски не каза нищо, което вероятно означаваше, че „мъртъв“ също става.
— Генерал Хакет ще добави още една похвала в досието ти — каза Броуди. Искаше му се да добави: „И може би ще станеш генерал“, но това беше чувствителна тема за полковник Домброски.
— Винаги признавам заслугите на онзи, който ги е заслужил, Скот — каза Домброски.
— Да, знам.
— И критиките, когато е необходимо.
„Както и съвети, когато не ти ги искат“, помисли си Броуди и каза:
— Оценявам го.
— Добре. И още нещо. Не е зле да попиташ полковник Уорли дали няма начин да ти осигури някакво подкрепление за довечера. Било то и минимално.
— Единственото, което искам от Уорли, е транспорт за мен, за Тейлър и за арестанта ми.
— Добре… но…
— Задръж малко. Наблизо има цивилен. — Броуди вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Какво по-добро от студена бира в горещ ден?
— Броуди? Чуваш ли ме?
Броуди потисна оригването си и каза:
— Чисто е.
— Приключихме ли?
— Само още един въпрос. Флагстаф говори ли ти нещо?
— Флагстаф? Като града в Аризона ли?
— Само думата. Може ли да е име на операция? На програма? На оръжейна система? Или кодово име на военна база? Нещо такова.
Домброски помълча известно време.
— Никога не съм я чувал в такъв контекст. Защо?
— Някой току-що седна до мен. По-добре да приключваме.
— Следващия път ми се обади от стаята си.
— Добре. Между другото, по-късно ще се обадя на сеньор Уиски за транспорта. С малко късмет ще се видим утре.
— Да се надяваме… Добре, успех довечера, Скот. Предай пожеланията ми и на госпожица Тейлър.
— Задължително.
— И докладвай при първа възможност.
— Разбира се.
— Това е всичко.
Броуди затвори и се загледа към хълмовете на Петаре. Някъде в онези безкрайни коптори се намираше плячката му — или участта му.
Погледна към кафенето и видя Тейлър да говори със сервитьора — който явно харесваше блондинки. Сервитьорът посочи към него.
Тейлър тръгна към кабаната. Беше с полупрозрачен халат, който вероятно беше купила в магазина за сувенири.
Броуди стана, както подобава на офицер и джентълмен, и тръгна да я посрещне. Тя погледна пантофите и хавлията му.
— Приличаш на пациент в психиатрична клиника.
— Ще го приема за комплимент.
Тя се усмихна и погледна към зелените планини и заобикалящите ги бедняшки квартали.
— Тук е прекалено приятно. Чувствам се виновна след онова, което видяхме днес.
— Вината не помага на никого.
— Много си мил, Скот.
— Нещо за пиене?
— Вече поръчах и за двама ни.
Броуди я отведе до кабаната и тя седна в шезлонга, а той се настани в тръстиковия си стол и си допи бирата.
Погледаха известно време плажуващите и Броуди се запита колко ли още дни, седмици или месеци ще продължи тази идилична сцена, преди Каракас и Венецуела да се потопят изцяло в хаоса. Някой ден, може би съвсем скоро, онези нещастници от бедняшките квартали щяха да решат да слязат в града и да вземат онова, което нямат. Щеше да е интересно да се види, но една революция би сложила внезапен край на мисията му. Пък и режимът благодарение на своите колективос като че ли държеше бедняшките квартали под контрол.