— Да се обадим на шефа — каза Тейлър.
— Вече се обадих.
Тя го погледна.
— Защо не ме изчака?
— Бях обзет от непреодолимо желание да чуя гласа му — обясни Броуди. — Следващия път ти ще му се обадиш. Довечера.
Тя кимна.
Сервитьорът се появи и остави поръчката на масичката между тях. Броуди подписа сметката и сервитьорът се отдалечи. Броуди погледна двете питиета, в които имаше стръкчета мента.
— Това не е бира.
— Това е мохито. — Тейлър свали крака от шезлонга, обърна се към него и вдигна чашата си. — За успешна операция довечера.
Чукнаха се.
— Дано — каза той. Отпи от питието си. Отврат.
Тя го погледна.
— За втори път се обаждаш на полковник Домброски, докато ме няма.
— Допускаш грешката да правиш предположения. Откъде си сигурна, че не съм му се обадил десет пъти?
— Скот, престани с глупостите.
— Добре. Когато ме инструктира в Куонтико, той ми предаде привилегирована информация. Само за онези, които трябва да я знаят. Ти не си сред тях, затова трябваше да говоря с него насаме.
— Какво е това, което ти трябва да знаеш, а аз не?
— Ако ти кажа, ще наруша дадените ми заповеди.
— Аз съм ти партньор.
— Това е стандартна процедура. — Броуди остави чашата си. — Поддържаш ли с някого контакт, за който не знам?
— Не.
— Знаеш ли нещо, което аз не знам? Като изключим испанския?
— Този разговор не ми харесва.
— Тогава не го води.
Тя стана и свали халата си, разкривайки бели бикини, изработени сякаш от конци за зъби. На практика си беше почти гола. Знаеше ли какво му причинява? Естествено, че да.
— Отивам да поплувам.
— Гледай банските ти да не те завлекат на дъното.
Тя отиде до ръба на басейна и се гмурна.
Броуди я загледа как плува. Беше добра, загребваше със сила, която можеше да им бъде от полза, ако им се наложи да плуват до Аруба. Това му напомни да се обади на Уорли за транспорта.
Извади сателитния телефон и набра номера.
— Господин Броуди — каза Уорли. — Харесва ли ви в Каракас?
— Не. Изобщо.
— Привързаността към града расте бавно.
— Като ноктите на краката.
Уорли се засмя.
— Раул помогна ли ви?
— Той какво каза?
— Не сме се чували.
Броуди не отговори.
— Е, какво мога да направя за вас?
— Има вероятност довечера да задържим заподозрения.
— Отлично.
— Ако успеем, трябва да знам къде да го откарам.
— Това не е разговор за телефон.
— Мислех си, че линията е сигурна.
— Такава е. Докато не престане да бъде.
— Добре, в такъв случай трябва да се срещнем. В посолството ли сте?
— Всъщност съм в яхтклуб „Марина Гранде“. Можем да се срещнем тук. Ще дам имената на семейство Боуман на охраната.
Броуди се зарадва, че Брендан Уорли работи здравата от името на американския данъкоплатец в яхтклуб. Макар че предвид западането на отношенията между двете страни, новите директиви от Вашингтон може и да бяха: „Качи краката си на масата, налей си едно и гледай как Каракас гори“.
— Къде сте сега? — попита Уорли.
— При басейна на покрива на „Ел Дорадо“.
— Браво на вас. Госпожица Тейлър там ли е?
— Не. Записа се на уроци по танго.
Уорли отново се засмя.
— Разбрах, че днес Луис е работил за вас.
— Да. Трябва да кажете на хората от консулския отдел, че той и семейството му се нуждаят от туристически визи.
— Можем да го обсъдим.
— Няма нищо за обсъждане.
— Добре… Вижте дали не можете да дойдете в рамките на един час. Имам друга среща в пет.
Вероятно със сеньор Мартини.
— До скоро. — Броуди затвори, стана и се загледа в Тейлър, която плуваше по гръб, подпомагана от дадените ѝ от Бог пособия за задържане на повърхността.
Даде знак на сервитьора да му донесе още една бира и се загледа към града. Високите палми се поклащаха на лекия вятър и оттук Каракас изглеждаше добре. Сега разбираше как Венецуела е била голяма международна туристическа дестинация през изминалите десетилетия, която се е конкурирала с островите в Карибско море и се наричала „Страната в Карибите“. Тези дни бяха отминали и Броуди не мислеше, че ще се върнат, докато е жив; а животът му всъщност можеше да се окаже по-къс, отколкото се предполагаше.