— Как да намерим пистата и какъв е номерът на пилота? — попита Тейлър.
Уорли я погледна.
— Когато или ако извършите ареста, ще ми се обадите и ще ви дам тази информация, след което ще се обадя на пилота, който ще чака на „Франсиско де Миранда“, и след това всички ще се срещнете на пистата.
— Единствената причина да седим тук с вас е нежеланието ви да говорим по телефона — посочи Броуди.
— Не е единствената. Компанията ви ми е приятна.
— Моля, дайте ни номера на пилота и мястото на пистата — каза Тейлър. — Сега.
— Ще имате ли шофьор довечера?
Тейлър кимна.
— Луис ли?
— Няма значение кой — отвърна Тейлър.
— Просто кажете на шофьора си да излезе на Шосе 9 от Франсиско Фахардо и да продължи на юг, докато то не стане Шосе 1. Тогава ми се обадете. Аз ще ви дам останалите напътствия до пистата и номера на пилота.
— Тази информация ни трябва сега, полковник — каза Броуди. — За всеки случай, ако не чуете телефона си в някой шумен нощен клуб.
— Ще чакам обаждането ви на тихо място, на което ще имам покритие, и вие ще ми кажете дали сте задържали капитан Мърсър. Ако не ме потърсите, ще приема, че вие сте задържани от някой друг или че сте мъртви. Местоположението на пистата и номерът на пилота са ограничена информация — добави той. — И не ви е нужно да я знаете, докато не задържите Мърсър.
Броуди разбираше това, но се тревожеше, че операцията би могла да се натъкне на стена на самата голлиния. Представи си как двамата с Тейлър се изнасят скоростно от Петаре с колата на Луис и завързания в багажника Мърсър, може би гонени от Националната гвардия или от РБД-200, и се мъчат да намерят Шосе 9, докато слушат съобщението на Уорли: „Човекът, когото търсите, в момента чука една сеньорита и не може да приеме обаждането ви“.
Помисли си да се обади на Домброски и да го накара да се свърже с кабинета на аташето в посолството, но когато нещата опираха до тайни писти, Уорли може би имаше решаващата дума.
— Добре — каза Броуди. — Но с цялото ми уважение, полковник, ако прецакате нещата довечера, ще се погрижа да си платите. Всъщност лично ще ви осигуря малко неписано правосъдие.
Уорли повдигна пилотските си очила и го изгледа.
— Това е крайно съмнително. И знаете ли защо? Защото имате почти нулеви шансове да арестувате Мърсър довечера и много по-добри двамата с госпожица Тейлър да бъдете убити. Лично аз ви съветвам да докладвате на началника си добрата новина, че сте открили бардака — добави той. — И в същото време да заявите, че капитан Мърсър е избягал неизвестно къде. След това да се приберете у дома. Давам ви този съвет, защото ви харесвам. Освен това, ако ви убият, посолството ще трябва да изпише тонове хартия.
— Ще ви се обадим довечера за информацията, която не искате да споделите — каза Броуди.
Уорли не отговори.
Сервитьорката дойде с коктейлите. Уорли взе своя.
— Това е „Куба Либре“ с добавен джин и битер лимон — обясни той. — „Куба Либре“ е бил създаден по време на Испанско-американската война по случай кубинската независимост. Куба вече не е свободна, но ще бъде отново, както и Венецуела. — Вдигна чашата си. — За свободна Куба и свободна Венецуела.
Броуди беше доволен, че може да се съгласи с Уорли за нещо. Отпи от питието си. Не беше лошо. Но сигурно щеше да е по-добре да пристигне в „Кокошарника“ трезвен, така че остави чашата си на масата. Тейлър направи същото.
Уорли кимна към океана. Спокойните води на Карибско море искряха под лъчите на късното следобедно слънце.
— Дойдох тук да изпратя венецуелски приятел. Той е на една от онези яхти там. Великолепен петролен инженер, работил е по целия свят, но се върна в родината си, за да помогне за модернизирането на рафинериите. Преди няколко дни някой стрелял по прозореца на стаята на дъщеря му и това била последната капка. Отвежда семейството си в Аржентина. — Отпи дълга глътка, все така загледан към водата. — Хората се фокусират върху препускащата инфлация, престъпността и корупцията. Една страна може да се отърве от тези неща. Но загубата на най-добрите ѝ хора, изтичането на човешки капитал — това е нещо, за което ще са нужни поколения за възстановяване. Всеки ден хиляди венецуелци бягат през границата в Колумбия и Бразилия. Това не е просто изтичане на мозъци. А диаспора.
Е, това вече беше мрачно. Броуди си помисли за таксиметровия им шофьор Рамон, който изцяло приемаше дрънканиците на режима. Или може би намираше за по-лесно да мрази богатите и американците, отколкото да мрази задниците, за които е гласувал и които са му отнели свободата и достойнството.