— Очертава се дълго пътуване — каза Броуди на Тейлър.
— Американци ли сте? — попита Густаво.
— Канадци.
— Не виждам много американци в Каракас.
— Не знаят какво пропускат.
— Харесва ли ви страната ни?
— Какво мога да кажа за Венецуела, което вече не е казано за Куба или Никарагуа? — отвърна Броуди.
Густаво се позамисли над отговора му.
— По работа ли сте тук, или за забавления?
— От двете по малко.
— Добре. Трябва да посетите юга, където са джунглите.
— Има го в графика ни — увери го Броуди. — Венецуела — моя съдба е да я позная.
— Si. — Густаво, който очевидно се осведомяваше от същия източник като Рамон, добави: — Ако американците ни нападнат, ще отидем в джунглите. Венецуела ще стане за тях като Залива на прасетата, като Виетнам, като Ирак и Афганистан.
— Няма да е зле да се върнеш на старата си работа — каза Броуди на Тейлър. — Надушвам възможности за кариера там.
Тейлър каза на Густаво нещо на испански и се обърна към Броуди.
— Казах му, че съм уморена и искам да подремна.
Е, това беше добър начин да го накара да млъкне. Броуди вече беше обмислял дали да не извади глока си. Тейлър обаче предпочиташе по-меките подходи. Доброто ченге и лошото ченге. Двамата бяха добър екип.
Погледна Тейлър, която вече се преструваше на заспала, после се загледа през прозореца, докато пътуваха по крайбрежния път и после завиха на юг през планините. Слънцето се беше спуснало над хоризонта и хвърляше дълги сенки върху гъстите дървета по склоновете. В далечината се виждаше блещукането на кулите от стъкло и стомана в Каракас.
Венецуела беше гадно място. Но невинаги беше било така. Сравнително неотдавна страната беше била действаща демокрация с държащо на църквата и семейството общество. Броуди си помисли за Луис, за приятните служители в хотела; разбира се, спомни си и за мис Венецуела и за гражданите по улиците, които изглеждаха нормални, макар и изплашени. Спомни си също ровещите в боклуците, опашката при супермаркета и потиснатите обитатели на Петаре, които бяха на едно ядене от гладната смърт. Помисли си също за чавистите от Плаза Боливар, за хищническата полиция, за мутрата от митницата на летището, за националните гвардейци и за болните хора при клиниката, контролирана от РБД-200.
Изглеждаше му, че Венецуела е място, на което най-лошите елементи на човечеството са победили цивилизацията. Беше виждал това положение и в други страни и то беше колкото потискащо, толкова и плашещо. А още по-потискащи бяха удобните идиоти като Густаво и Рамон, които не бяха лоши хора, а истински вярващи — глухи, тъпи и слепи за злото около тях. Или може би се страхуваха.
Страх. Това беше сграбчена от страх страна.
Ако Кайл Мърсър, който знаеше испански, бе търсил испаноезична страна, в която да се засели, Броуди можеше да се сети за поне десет не чак толкова прецакани страни в Южна и Централна Америка, където човек може да направи пари и да изчезне. Следователно… Мърсър беше дошъл тук по други причини. Преследваните престъпници обикновено отиват при някой познат, който може да им помогне — приятел или роднина. Или отиват някъде, за да уредят някакви сметки. Но след като го направят, се махат.
Колата се спусна в долината на Каракас. Над града беше надвиснала мараня, от която бедняшките квартали по склоновете изглеждаха призрачни на отслабващата светлина.
— Ако мина през портала, охраната ще ми поиска бакшиш — каза Густаво, когато приближиха хотела. — Изнудване, както го наричате вие.
Тейлър се надигна и каза:
— Спри тук. Ще продължим пеша.
Густаво спря. Броуди плати сметката в боливари без бакшиш и му каза:
— Трябва да кажете на охранителите да си го начукат.
— Сеньор?
— Цялата страна трябва да престане да търпи тези гадости.
Густаво не знаеше какво да отговори.
Тейлър хвана Броуди под ръка и го поведе към портала.
— Понякога ме изненадваш, когато се ядосваш от социалната несправедливост.
— И аз самият се изненадвам — отвърна Броуди. — Родителите ми бяха хипита. Мир, любов и справедливост. Явно съм го прихванал от тях.
— Няма да те издавам.
Качиха се в апартамента и седнаха един срещу друг в дневната да хапнат от боклучавата храна в минибара и да пийнат от местната високооктанова кола, която спокойно можеше да е направена от истинския материал.
— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита Броуди.
Тейлър се замисли за момент.
— Пиянде. Но ни е нужен и смятам, че в крайна сметка ще си свърши работата въпреки цялото си позьорство.