Единственият подвижен обект в стаята беше дървеният стол. Броуди го вдигна и установи, че е достатъчно тежък да счупи един-два черепа. Докато оставяше стола на розовия килим, погледна кабела между лампата и контакта в стената и го уви около единия крак на стола.
Преди да успее да продължи с проучванията си, резето отново изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше не Пия, а един от типовете от РБД-200, които беше видял в салона, с червената барета и кърпата.
Мъжът — мускулест, към трийсетте — затвори вратата и го погледна.
— Сядай.
Броуди седна на стола и го погледна в очите. Лицето на мъжа не беше особено дружелюбно.
— Кой си ти?
— Кларк Боуман. А вие?
— Какво търсиш тук?
— Искам жена.
— Имаш жена. Видели са ви с нея при клиниката.
— С нея сме само приятели.
— Казали са ви да се махнете от квартала и да не се връщате.
— Съжалявам. Мислех си, че това е друг квартал.
— Ние контролираме този квартал и ние решаваме кой е добре дошъл тук.
— Ясно. Тръгвам си.
— Аз ще реша това.
— Пак ясно. Виж, амиго, просто дойдох да изчукам жена и имам пари, които мога да ти дам, ако идеш да ми доведеш Пия.
— Няма никаква Пия.
— Казаха ми, че има.
— Но можеш да ме наричаш Пио, което означава „благочестив“, какъвто не съм.
— Кларк пък е близко до „чиновник“, което…
— Ще ти задам няколко въпроса и ако отговорите не са същите като на шофьора ти, значи някой от двама ви лъже и ще си плати за лъжите. А може и двамата да платите.
— Шофьорът ми не знае нищо за мен.
Мъжът посегна към кръста си и извади пистолет — „Берета М9“ със заглушител. Лошо.
Мъжът вдигна пистолета и Броуди видя проблясък, последван от приглушения пукот и тупване на куршума в стената над главата му. Парченце от бетона или от куршума опари тила му.
— Следващият ще е в коляното ти — каза мъжът. — А следващият… кой знае? Може би в топките ти.
Броуди изобщо не се съмняваше, че думите му са сериозни. Освен това не мислеше, че ролята на Кларк Боуман е разкрита, затова го удари на молби.
— Моля ви, сеньор, вземете парите ми и приемете моите извинения…
— Млъквай! — Мъжът от РБД вдигна беретата с две ръце и се прицели в дясното му коляно. — Сега ще ти задам важен въпрос и ти ще ми кажеш истината — или ще изгубиш коляното си. Comprende?
— Si.
— Добре. Кажи ми защо търсиш сеньор Кайл.
Това беше въпросът, който Броуди не искаше да чува. Ако се направеше на тъп, щеше да получи куршум в коляното, а ако кажеше истината, вероятно щеше да получи куршум в главата.
— Чакам. И започвам да се ядосвам.
— Добре… — Очевидно войниците от Националната гвардия бяха докладвали прилежно на РБД-200, които имаха реалната власт по тези места. Броуди съжали за импулсивното си решение да размаха снимката на Мърсър, но тогава идеята му се беше видяла добра. Погледнато от позитивната страна, явно беше поразтърсил дървото и от него бяха паднали няколко ябълки. И ето че се намираше на правилното място — макар и в неправилен момент — гледащ в дулото на пистолет и отговаряш на въпроси за тайната си мисия.
— Вече съм ядосан. — Мъжът се прицели.
— Задръж, Пио. Търся капитан Кайл Мърсър, за да го разпитам защо е дезертирал от американската армия.
На Пио му бяха нужни няколко секунди да смели чутото.
— Кой казва, че е дезертирал?
— Американската армия.
— Той е бил храбър войник.
— Да. А после е дезертирал. Избягал е.
— Бил е пленник на талибаните.
— Точно така. След като е избягал.
Пио отпусна малко пистолета и попита:
— Кой си ти?
Кларк Боуман, застрахователен агент? Вече не.
— Аз съм следовател от американската армия. Трябва да говоря с капитан Мърсър. Знаеш ли къде е той?
— Няма го. Аз съм онзи, който задава въпросите — напомни му Пио.
— Ясно. Стреляй. Не… искам да кажа…
— Млъквай. — Пио го погледна и Броуди разбра, че мъжът се мъчи да реши дали трябва да го убие, да го заведе някъде за по-подробен разпит, или може би да го предаде на някой друг, който да му въздаде революционно правосъдие.
Броуди беше загрижен за Луис, но ако го демонстрираше, щеше да даде на мъжа от РБД още един коз. Освен това се тревожеше за Маги Тейлър, която седеше сама в колата. Но Тейлър можеше да се погрижи за себе си и вече трябваше да си е дала сметка, че Луис закъснява и че нещо в „Кокошарника“ не се е развило по план. Надяваше се, че ще изпълни заповедта му и ще се махне.
— Можеш ли да пратиш съобщение на капитан Мърсър от мое име? — попита Броуди.