— Добре — тихо каза Броуди. — Свършено е. Да вървим.
Луис като че ли не го чу. Отиде при леглото, взе глока на Броуди и му го подаде. Броуди го затъкна в колана си, но Луис не беше приключил със събирането на оръжия — отиде при края на леглото, на чиято табла беше подпрян калашник. Погледна автомата, сякаш се мъчеше да реши кой да го вземе, после го даде на Броуди.
Броуди видя, че автоматът има два пълнителя, закрепени с тиксо един за друг. Единият беше нагоре и бе напъхан в магазина, а другият беше обърнат, позволявайки бързо презареждане. Беше виждал и друг път тази импровизирана конфигурация на местните милиции — двойно по-голямо забавление без много мотаене. Дръпна затвора, за да види дали в цевта има патрон. Имаше. Автоматът беше на предпазител и Броуди превключи на автоматична стрелба. Сега той определяше правилата.
Пъхна беретата в джоба си и даде знак на Луис да застане зад него с готов за стрелба пистолет. Отвори вратата и бързо огледа коридора. Един клиент излизаше през металната врата при тоалетната и Броуди замръзна, докато мъжът не изчезна и вратата не се затвори.
Излезе в коридора, като даде знак на Луис да го последва и да гледа зад тях, докато вървяха към задната част на сградата.
Завиха на ъгъла и продължиха по втория коридор. Броуди погледна металната врата към салона и към изхода.
Луис, който също се беше досетил накъде води вратата, прошепна:
— В салона има и друг изход.
Броуди кимна. Но засега единственото, което беше успял да постигне в „Кокошарника“, беше да позволи двамата с Луис да бъдат заловени и да се измъкнат с убиване на двама души, които нямаха нищо общо с мисията му. Един цивилен щеше да си плюе на петите и да реши, че е дотук. Мисията обаче беше по-важна от избягването на залавяне. Трябваше да намери свидетел — проститутка, която да му каже за Кайл Мърсър.
Луис поглеждаше към металната врата и Броуди, сякаш искаше да каже: „Да се пръждосваме. Pronto, señor“.
— Трябва да намеря момиче, което знае нещо за човека, когото търся — прошепна му Броуди.
Луис обмисли думите му и кимна неохотно. Поколеба се, после отиде до една врата, почука и каза нещо на испански. От другата страна се чу гневен — и донякъде задъхан — мъжки глас.
Луис почука на отсрещната врата и пак каза нещо. Никой не му отговори. Вратата беше залостена и той дръпна резето. Отвори бавно, погледна вътре, след което промълви „Dios mio“ и се прекръсти.
Луис влезе в полутъмната стая и Броуди го последва, като затвори след себе си. Помещението изглеждаше по същия начин като стаята, в която го бяха завели — жълти бетонни стени и детско обзавеждане, от което те побиват тръпки.
Момиче на не повече от дванайсет седеше на леглото, опряло гръб в стената. Беше само. Свито, притиснало колене в гърдите си, обгърнало краката си с ръце. Беше облечено в розово горнище и дънкови къси панталони, а лицето му беше покрито с блещукащ прах. Погледна с ужас Броуди с калашника.
Броуди опря автомата на стената и се обърна към Луис.
— Кажи ѝ, че не сме дошли да ѝ направим нещо лошо.
Луис преведе. Момичето кимна.
— Cuá es tu nombre? — попита Луис.
Момичето се поколеба и отговори съвсем тихо:
— Хулиета.
— Попитай Хулиета дали познава Кайл Мърсър — каза Броуди. — Американец. Идвал е тук. С татуирана змия на ръката.
Луис попита и момичето отговори.
— Американският войник — преведе Луис. — Бил е тук.
— Cuándo? — попита Броуди.
Хулиета отговори и Луис преведе:
— Преди три седмици. Казва, че харесвал по-големи момичета, така че го е виждала лично само веднъж.
— Dónde? — попита Броуди.
Хулиета посочи леглото.
— Aqui.
Тук.
Хулиета продължи да говори и Луис преведе:
— Платил за нея за шест часа. Когато дошъл в стаята ѝ, донесъл храна и малко пари. Седнал до леглото, докато тя се хранела… и просто гледал стената. Казал ѝ да си почине. Тя заспала и когато се събудила, него го нямало.
Броуди се замисли. Явно сеньор Кайл беше решил да даде на Хулиета почивка от безрадостната ѝ професия. Броуди беше срещал наистина гадни хора, които стават големи моралисти, когато се стигне до защитаване на деца и животни. Тази морална линия беше ясна и лесна за начертаване и даваше възможност на типове, които иначе бяха затънали до гуша в чужда кръв, да смятат за свещено поне едно нещо. Може би това им помагаше да се чувстват човешки същества.