— Какво си мислиш, че правя, мамка му?
— Ясно.
Тейлър приближи широк четирилентов път, който като че ли щеше да ги изведе от бедняшкия квартал. Зави по него, включи фаровете и продължи надолу по склона. Бедняшките къщи започнаха да оредяват и бяха заменени от изоставени промишлени сгради и дълги участъци гъста гора, която се катереше по склоновете от двете страни на пътя.
Броуди се обърна към Луис.
— Знаеш ли къде сме?
— Si. От другата страна на хълмовете. Източно от Каракас. Ако продължим на север към планините, ще стигнем до магистрала, която ще ни отведе в града.
Броуди погледна в огледалото. Нямаше и следа от пикапа или от някаква друга кола. Запита се доколко териториални са тези банди и дали могат да преминат на чужда територия, за да ги преследват. Но независимо колко се бяха отдалечили от Петаре, пак можеше да им се наложи да си имат вземане-даване с полицията, Националната гвардия, венецуелската армия или СЕБИН. Престрелка между банди не беше кой знае какво, но Луис беше убил двама типове от режима.
Докато продължаваха да се носят с пълна скорост по пътя, Тейлър погледна Броуди.
— Задоволи ли егото и мачистките си фантазии?
— Да.
— Едва не умряхме.
— И още можем.
Броуди извади смартфона си и погледна джипиеса. Тук нямаше покритие и приближаваха края на офлайн картите, които беше свалил в хотела, но като че ли приближаваха отбивка, която продължаваше на север през хълмовете и стигаше до магистралата, която минаваше в посока изток-запад покрай подножието на крайбрежните планини и водеше обратно към Каракас.
— Ще стигнем отбивка. Завий по нея.
Тейлър кимна.
Броуди забеляза кръста на Луис, който се люлееше от огледалото пред дупката от куршум в предното стъкло.
Луис го видя накъде гледа и каза:
— Исус ни пазеше.
Дали да го включи в доклада си? Може би не.
Броуди свали кръста от огледалото и се обърна да го даде на Луис, който го целуна, прекръсти се и го прибра в джоба си.
Броуди видя, че Луис държи беретата в скута си и се взира в нищото. Той току-що беше убил поне четирима души за двайсет минути и най-вероятно това бяха първите му жертви. Броуди си спомни първия път, когато беше убил човек в престрелка в малко градче край Багдад. След престрелката видя тялото — младеж на не повече от седемнайсет, с изкарани органи през дупките колкото юмрук в гърба му, направени от автомата на Броуди. Гледката го беше потресла. Следващия път беше малко по-лесно. А след известно време се превърна просто в ежедневна работа.
Но онова беше война, в която се беше включил доброволно. Луис не беше искал нищо подобно. Просто му се беше случило да вземе погрешните хора от летището.
— Почти се приключи, амиго — каза му Броуди.
Луис го погледна в очите.
— Si.
Броуди погледна напред към тъмния път и черните стени от дървета покрай тях. Наистина се намираха насред нищото в кола, надупчена от куршуми и с разбити стъкла. Очуканата от битката трошка щеше да привлече внимание дори в Каракас, така че трябваше да се отърват от нея, преди да се върнат в хотела.
— Какво стана вътре? — отново попита Тейлър.
— Мисля, че ни чакаха — отвърна Броуди и добави: — Може би не трябваше да показвам снимката на Мърсър на онези от Националната гвардия.
— Първа грешка.
— Да. И онзи задник от „Клуба на прокълнатите“ сигурно се е обадил в „Кокошарника“.
— Втора грешка.
— После се появих там с Луис…
— Трета грешка.
— Видях двама от бандата и четирима от режима, всичките въоръжени освен мен, така че…
— Така че реши да останеш. Ти си идиот.
Луис реши да защити Броуди.
— Той е много храбър, сеньора.
— Той е побъркан. Не го хвали — сгълча го Тейлър.
— Si, señora.
Броуди продължи:
— И така, както беше планът, Луис отиде в тоалетната… Помниш ли онази сцена от „Кръстникът“? Е, невинаги се получава.
— Очевидно не.
— От друга страна, успях да се сдобия с калашник…
— Как?
— По обичайния начин. Убих собственика му.
Тейлър помълча известно време.
— Ще ми разкажеш подробностите после. Сега само ми кажи защо мисията е изпълнена.
— Добре. С Луис намерихме готов да сътрудничи свидетел. Кармен, приятно момиче, знае английски и има много готини цици. Ударихме джакпота с нея. Оказа се, че Кармен е специалната дама на сеньор Кайл и веднъж му е правила компания в скривалището му в джунглата.
Тейлър го погледна, но не каза нищо.
Броуди ѝ разказа разговора си с Кармен и Тейлър не го прекъсна и не подложи на критика методите му на разпит — разбираше, че времето на Броуди е било ограничено и че Кармен, подобно на Ал Симпсън, не е очаквала, че някой ще поиска от нея да разказва подробно за пътуването си.