Виенската акция беше предадена дори още по-лошо от телевизията поради особеностите на замъка. Доста хубав, впрочем. Романови сигурно бяха имали такъв дворец някъде в провинцията. Тук полицията безскрупулно контролираше телевизионния репортаж, което беше съвсем логично, макар да не беше изгодно за самия Попов. Картината показваше фасадата с отегчително постоянство, прекъсвано от монотонните приказки на телевизионния репортер, който безкрайно повтаряше едни и същи неща, обяснявайки на своите зрители как нямал възможност да разговаря с полицията на терена. Лентата наистина показа придвижването на превозни средства и пристигането този път на австрийския щурмови екип. Интересно, при пристигането си те май бяха облечени в цивилно облекло, а скоро след това се преоблякоха в бойно… при този екип то. изглежда, беше зелено… не, само зелени покриващи дрехи върху обичайното черно облекло. Дали това означаваше нещо? Австрийците имаха двама души с пушки с оптически мерници, които бързо се качиха в две коли, вероятно за да ги закарат зад замъка. Водачът на щурмовия екип, не много висок мъж, почти като онзи, за когото Попов смяташе, че оглавява екипа в Берн, се виждаше от далечно разстояние, как преглежда някакви листове — скицата на къщата и околностите й безспорно. После, малко преди полунощ, всички се покриха — и Попов остана да се взира в картината на замъка, осветена от огромни прожектори и придружена от още по-идиотските разсъждения на някакъв определено зле информиран телевизионен журналист… а после, малко след полунощ, се видя далечният блясък на изстрел, последван от още два, тишина — и след това паническите действия на униформената полиция в полезрението на камерата. Двадесетина полицаи нахлуха през предната врата с автомати. Репортерът заговори за внезапна активност, което и най-задръстените зрители можеха да забележат сами, последваха още дрън-дрън и накрая съобщението, че всички заложници са живи, а всички престъпници — мъртви. Нова безсъдържателна пауза и ето че облеченият в зелено и черно щурмови екип отново се появи. Както и в Берн, липсваха явни признаци на поздравления. Един от щурмовия екип като че ли пушеше лула. докато крачеше към фургона, който ги беше докарал на терена, и прибираше оръжието си, докато друг размени няколко реплики с цивилен полицай, вероятно въпросния капитан Алтмарк, командващ полицейските сили на мястото на събитието. Двамата, изглежда, се познаваха, разговорът им беше кратък, после паравоенният екип напусна сцената, също като екипа в Берн. Да, и двете антитерористични единици като че ли се бяха обучавали по един и същи учебник.
Последвалите репортажи в пресата говореха за умението на специалната полицейска единица. Това се беше случило и след Берн, но и в двата случая не беше никак изненадващо, тъй като репортерите винаги си дрънкаха едни и същи глупости независимо от езика или националността. Думите, използвани в изявленията на полицията, бяха почти идентични. Е, да речем, че някой беше обучавал и двата екипа, може би една и съща агенция. Може би германската група ГСГ-9, която с британска помощ бе ликвидирала самолетния инцидент в Могадишо преди двадесет години, беше обучила силите на страните, в които се говореше техният език. Задълбочената подготовка и хладнокръвното поведение на двата екипа определено бяха поразили Попов като твърде германски. Действаха като машини, преди и след атаките, пристигаха и напускаха като призраци, без да оставят след себе си нищо освен труповете на терористите. Попов, руснак по рождение и култура, не обичаше нацията, която беше избила толкова много негови сънародници, но беше в състояние да изпитва уважение и към германците, и към работата им, а и хората, които те убиваха, не бяха голяма загуба за света. Дори когато той самият помагаше в обучението им в качеството си на офицер от КГБ, те не бяха го интересували особено, нито пък някого другиго в управлението. Те представляваха ако не „полезните глупци“, за които някога беше говорил Ленин, то настървени кучета, на които им отвързваха каишките, щом се наложеше, но тези, които ги контролираха, не им вярваха кой знае колко. А и никога не бяха се оказвали особено ефикасни. Може би единственото, което действително бяха постигнали, беше да принудят летищните власти да инсталират детектори за метал и по този начин да създават неудобства за пътниците по целия свят. Наистина, бяха направили живота на израелците труден, но какво пък означаваше тази държавица на световната сцена? А дори и тогава какво се получи? Принудиш ли страните да се приспособяват към неблагоприятни обстоятелства, те си го връщат. И ето че сега „Ел Ал“, израелските аеролинии, бяха най-безопасните и сигурни в целия свят, а полицаите по земното кълбо на свой ред получаваха по-добра информация кого да следят и проучват щателно — а ако всичко останало се провалеше, полициите разполагаха със специални единици за борба с тероризма, като тези, които бяха оправили нещата в Берн и Виена. Обучени като германци, за да убиват като германци. Всички други терористи, които той щеше да изпраща в бъдеще, щяха да се сблъскат с такива хора. „Толкова по-зле за тях“ — помисли си Попов и превключи телевизора на кабелния канал, докато лентата се пренавиваше. Не беше научил кой знае какво от прегледа на двата записа, но той беше добре трениран офицер-разузнавач, и при това разсъдлив човек. Сипа си чаша водка „Абсолют“, обърна я на екс — липсваше му върховната марка „Старка“ — и остави мозъка си сам да се порови в натрупаната информация, докато гледаше някакъв филм.