— Добре, Кларк, можеш да използваш хеликоптера, докато частта му е в състояние да се лиши от него и докато това не пречи на учебния процес и бойната готовност на съответната част. Ясно?
— Да, сър, ясно — отвърна с признателност Джон Кларк.
— Трябва да прескоча да видя какви ги вършите — изхъмка Уилсън.
— С най-голямо удоволствие, генерале.
— Ще видим — избоботи Уилсън и прекъсна линията.
— Много е упорит този кучи син — въздъхна Джон.
— Така е — съгласи се Стенли. — В края на краищата, пъхаме се в неговата територия.
— Сега това е нашата територия, Ал.
— Да, така е, но не бива да очакваш, че това много ще го зарадва.
— И при това е по-млад и по-упорит от мен!
— Само с няколко години, но аз лично не бих искал да кръстосваме шпаги с него. — Стенли се усмихна. — Войната, изглежда, свърши, Джон, и ти, изглежда, я спечели.
Кларк успя да се усмихне.
— Да. Ал, но като че ли е по-лесно да излезеш на бойното поле и да убиваш хора.
— Прав си.
— Какво прави екипът на Питър?
— Тренировка от въже.
— Да идем да погледаме — предложи Джон, доволен, че си е намерил оправдание да напусне кабинета.
— Искам да изляза оттук — каза той на адвоката си.
— Разбирам, приятелю — отвърна адвокатът и се озърна.
По закон във Франция, както и в Америка, разговорите между клиенти и адвокати бяха лични и не можеше да се записват и използват по никакъв начин от държавата, но никой от двамата не се доверяваше много на французите, че ще спазят този закон, особено след като ГДВР, френската разузнавателна служба, беше проявила такава изобретателност, за да изправи Илич пред правосъдието. ГДВР не беше от институциите, които се славят с това, че се съобразяват с правилата на цивилизованото международно поведение — факт, в който за свое собствено съжаление се бяха уверили хора, толкова различаващи се помежду си, колкото терористите и Грийнпийс.
Все пак в помещението имаше и други разговарящи хора, не се забелязваха насочени микрофони, а и двамата не бяха заели местата, предложени им от затворническата охрана, а бяха предпочели маса до прозорците. Разбира се, всяка кабина лесно можеше да се върже с жица.
— Длъжен съм да те предупредя, че обстоятелствата около твоята присъда не позволяват лесна апелация — наблегна адвокатът. Това не беше кой знае каква новина за клиента му.
— Това го знам. Искам да врътнеш един телефон.
— До кого?
Чакала му даде име и номер.
— Кажи му, че искам да бъда освободен.
— Не мога да участвам в криминален акт.
— И това ми е известно — отбеляза хладно Санчес. — Кажи му също така, че възнаграждението ще е много голямо.
Подозираше се, макар да не беше сигурно, че Илич Рамирес Санчес е скътал невероятни пари в резултат на акциите си. Това се връзваше главно с неговото успешно нападение над министрите на ОПЕК в Австрия преди близо двадесет години, което обясняваше защо той и неговите хора бяха проявили такова старание да не убият нито една наистина важна личност, въпреки политическия шамар, който щеше да предизвика това — и толкова по-добре за него, след като му донесе известност и едва ли не възхвала по онова време. Бизнесът си е бизнес, дори за този тип хора. И някой си беше платил, със собствените си законни сметки, помисли си адвокатът.
— Какво още да му кажа?
— Само това е. Ако има отговор веднага, той ще ти го съобщи — каза Чакала.
В очите му все още се четеше някаква напрегнатост, нещо студено и отдалечено… но въпреки това те се вглеждаха дълбоко в човека, който го питаше, и му казваха какво трябва да стане.
От своя страна, адвокатът не за първи път се запита защо ли се бе ангажирал с този клиент. Той имаше дълга професионална практика в защитата на крайни каузи, с което се бе прочул и си беше спечелил изгодна криминална практика. Това, разбира се, включваше допълнителен елемент на опасност. Наскоро му се беше наложило да се справи с три дела за наркотици и бе загубил и трите, а на клиентите никак не беше им харесала мисълта да прекарат двадесет или повече години в затвора и съвсем наскоро бяха изразили недвусмислено неудовлетворението си от него. Дали можеха да организират убийството му? Това се беше случвало неведнъж в Америка, както и на други места по света. В случая възможността беше малко по-далечна, още повече че той не беше давал никакви обещания освен да направи всичко, което му е по силите. Същото беше и с Карлос Чакала. Адвокатът се беше включил в делото, за да потърси възможности за обжалване, беше го направил и беше загубил — предсказуемо. Френските върховни съдилища не проявяваха особена милост към човек, пролял кръв на територията на Франция. А сега довереникът му капризно беше решил, че затворническият живот не му харесва. Адвокатът знаеше, че ще предаде съобщението, както беше длъжен, но дали това не го въвличаше в криминален акт?