Майк Денис беше оперативният директор. Бяха го наели от Орландо и макар да му липсваше дружеската атмосфера на тамошния ръководен персонал, построяването и след това поддръжката на Световния парк се бяха оказали предизвикателството, което беше очаквал през целия си живот. Неговият офис и командният център се намираха в замъка, във високата кула, копие на кула от XII век. Дукът на Аквитания може би се беше наслаждавал на подобно място, но той бе разполагал само с мечове и копия, не с компютри и хеликоптери, и колкото и богат да е бил негово благородие през дванадесети век, през ръцете му едва ли са минавали пари в такива количества — Световният парк прибираше по десет милиона долара в брой само за един ден и много повече от кредитни карти. Всеки ден един брониран камион за превоз на пари с тежък полицейски ескорт напускаше парка на път към близката банка.
Подобно на своя първообраз във Флорида, Световният парк представляваше многоетажна конструкция. Под главните маршрути имаше цял подземен град, където действаха службите за поддръжка и участващите в представленията обличаха костюмите си и се хранеха и откъдето той можеше бързо и невидимо за гостите да разпределя хора и неща в различни участъци на комплекса. Ръководенето на всичко това беше същото като да си кмет на доста голям град — всъщност дори по-трудно, защото той винаги трябваше да е сигурен, че всичко работи нормално и че разходите по операциите винаги са по-малки от приходите на града. Това, че вършеше работата си добре, всъщност с около 2.1 процента по-добре, отколкото собствените си първоначални предвиждания, означаваше, че получава внушителна заплата и че е заработил честно премията от един милион щатски долара, която му бяха изплатили само преди месец. Дано само децата му да успееха да се приспособят към тукашните училища…
Дори като обект на омраза можеше да ти вземе дъха. Това наистина си беше град, увери се Андре, и построяването му беше струвало милиарди. Той беше преминал през курсовете на местния университет „Световен парк“, беше изучил абсурдните правила за поведение, задължителни за това място, беше се научил да се усмихва на всичко и на всеки. Беше зачислен, случайно, към отдела за сигурност, прословутата „полиция“ на Световния парк, което означаваше, че бе облечен с бледосиня риза, тъмносин панталон със синя ивица, имаше свирка и портативно радио, и повечето му време минаваше в това да упътва хората към тоалетните, защото Световният парк имаше нужда от полиция точно толкова, колкото един кораб има нужда от колелета. Беше получил тази работа, защото владееше три езика — френски, испански и английски, и с това можеше да е от полза за повечето посетители — „гости“ на този нов испански град, на всички от които им се налагаше да се изпикаят от време на време, и на повечето от които очевидно им липсваше интелигентност да забележат стотиците знаци (по-скоро графични, отколкото с текст), които им показваха къде да отидат, щом нуждата им стане непреодолима.
Естебан, забеляза Андре, се намираше на обичайното си място и продаваше пълните си с хелий балони. Хляб и зрелища, мислеха си и двамата. Огромни суми, похарчени за построяването на този цирк — и за какво? За да дадат на децата на бедните трудови класи няколко кратки часа смях, преди да се върнат в мизерните си домове? Да изкусят родителите им да изхарчат парите си за празни удоволствия? Всъщност предназначението на това място беше да обогати още повече арабските инвеститори, които бяха вложили част от петролните си пари за построяването на този град на фантазиите. Той можеше и да секва дъха, но все пак беше обект на презрение, този образ на нереалното, този опиум за масите трудещи се, които не бяха в състояние да проумеят истинското му предназначение. Какво пък, тъкмо това беше задачата на революционния елит.
Андре обикаляше, привидно без цел, но всъщност в съответствие с плановете, както неговите собствени, така и на самия парк. Плащаха му, за да оглежда и да урежда, да се усмихва и да обяснява на родителите къде могат да се изпишкат малките им съкровища.
— Това ще свърши работа — каза Нунън още от вратата. Сутрешното заседание започваше.
— Какво е това „това“? — попита Кларк.
Нунън размаха един флопидиск.
— Само сто реда код плюс инсталационния материал. Клетките — тоест клетъчните телефони — работят с една и съща компютърна програма. Когато се озовем на място, просто пъхвам това в драйвовете им и им зареждам софтуера. Освен ако не набереш подходящия префикс, за да позвъниш — 1-1-1, за да бъда точен — клетката ще ти отговори, че номерът, на който звъниш, е зает. По този начин можем да блокираме всякакви обаждания по клетъчен телефон до нашите обекти от страна на някоя отзивчива душица отвън и същевременно да им попречим те да се обадят навън.